Аз преди теб

Вдигнах очи и за своя изненада установих, че навън е

тъмно.

- Сега ще злорадстваш, нали? - промърморих и посег-

нах към кутията с кърпички.

- Малко. Просто съм смаян, че човек може да е достиг-нал зряла възраст… на колко години си?

- Двайсет и шест.

- Двайсет и шест… и никога да не е гледал филм със субтитри. - Наблюдаваше ме как попивам очите си.

Хвърлих поглед към кърпичката и осъзнах, че съм си

размазала грима. - Не знаех, че е задължително - изсумтях аз. - Ясно. И тъй, какво правиш, Луиза Кларк, когато не

гледаш филми? Смачках кърпичката в юмрука си.

- Искаш да знаеш какво правя, когато не съм тук?

- Ти беше тази, която настояваше да се опознаем. Хайде, разкажи ми за себе си.

Маниерът му беше такъв, че никога не бях сигурна дали не ми се подиграва. Очаквах и сега да е така.

- Защо? - попитах. - Защо поиска да знаеш така изведнъж?

- 0, за бога! Едва ли заниманията ти са държавна тайна - отвърна той раздразнено.

- Ами, не знам… - подех. - От време на време ходя в кръчмата. Гледам телевизия. Отивам да гледам приятеля си, когато бяга. Нищо особено.

- Гледаш приятеля си, когато бяга. - Да.

- Но ти не бягаш.

- Не. Аз… нямам подходяща фигура—отвърнах и хвърлих поглед към гърдите си.

Това го накара да се усмихне.

- И какво още?

- Какво „какво още”?

- Хобита? Пътешествия? Места, на които ти се ходи?

Започваше да звучи като психоложката в училище. Опитах се да измисля нещо.

- Май нямам хоби. Понякога чета. Харесвам дрехи.

- Удобно - отбеляза той сухо. - Ти ме попита. Не си падам много по хобитата. - Гла-сът ми беше станал странно отбранителен. - Не правя кой знае какво, ясно? Работя и се прибирам вкъщи.

- Къде живееш?

- От другата страна на замъка. Ренфру Роуд.

Името не му говореше нищо. Естествено. Нямаше дви-жение между двете страни на замъка.

- Край главния път. Близо до „Макдоналдс”. Той кимна, но не бях сигурна, че знае за какво говоря.

- Почивки?

- Била съм в Испания с Патрик. Приятеля ми - додадох. - Като дете съм ходила само до Дорсет. И Тенби. Леля ми живее в Тенби.

- А ти какво искаш?

- В какъв смисъл?

- От живота си? Примигнах.

- Много задълба.

- Питам те най-общо. Не се занимавам с психоанализа. Просто питам какво искаш. Да се омъжиш? Да родиш деца? Мечтаеш ли за кариера? Да видиш свят?

Последва дълга пауза.

Знаех, че отговорът ми ще го разочарова, преди още да бях изрекла думите.

- Не знам. Никога не съм се замисляла особено над това.

В петък отидохме в болницата. Добре че ми съобщиха

за прегледа на Уил едва сутринта, защото цяла нощ нямаше да мигна от притеснение как ще го закарам. Да, мога да

шофирам.Но го казвам по същия начин, както казвам, че

мога да говоря френски. Вярно, явих се на съответния изпит

и го и издържах. Ала откакто го взех,не бях шофирала повече от веднъж годишно. Мисълта да натоваря

Уил и количката му в приспособения миниван, да го oткарам до близкия град и да го върна обратно, ме изпълваше с истински ужас.

Седмици наред бях копняла работният ми ден да включ-ва някакво излизане от къщата. Сега бих направил всичко само и само да си остана в нея. Открих болничният му кар-тон сред папките с документи - дебели папки, разделени на „Транспорт”, “застраховка”, “как да живееш с уврежда-не”, „медицински прегледи”. Взех я и проверих датата. Една мъничка част от мен се надяваше Уил да е сгрешил.

- Майка ти ще дойде ли? - Не. Тя не идва на прегледите.

Не успях да скрия изненадата си. Бях си мислела, че тя следи всеки аспект от лечението му.

- Преди идваше - обясни Уил. - Сега имаме споразумение.

- Нейтън ще дойде ли?

Седях на колене пред него. От притеснение бях изсипала малко от обеда върху коленете му и сега се опитвах да го почистя, в резултат на което на панталоните му се появи голямо мокро петно. Уил не беше казал нищо, освен да спра да се извинявам, но това не премахна нервността ми.

- Защо?

- Просто питам. - Не исках да разбере колко се страхувам. Бях прекарала по-голямата част от утрото - време, което обикновено посвещавах на чистене - в четене и препрочитане на наръчника за платформата, но продължавах да се боя от мига, в който щях да съм единствено отговорна за издигането на Уил на шейсет сантиметра от земята.

- Хайде, Кларк. Какъв е проблемът?

- Ами… Просто си мислех, че ще ми е по-лесно, ако първия път има някой, който знае как се прави.

- За разлика от мен - отбеляза той. - Не исках да кажа това.

- Понеже от мен не се очаква да знам нищо за тия неща?

- Можеш ли да задействаш рампата? - попитах напра-во. - Можеш ли да ми кажеш какво точно да направя?

Той ме изгледа, очите му бяха безизразни. Ако търсеше

да се заяде,моята реакция,изглежда, промени решението му.

- Ясно.Да, Нейтън ще дойде.Има нужда от още един чифт ръце.А и ти ще се притесняваш по-малко. - Не се притеснявам - възразих аз. - Очевидно.- Той хвърли поглед към скута си, който продължавах да попивам кърпата. Бях почистила соса от пастата, но панталоните му бяха влажни. - Така ли ще изляза - подмокрен?

- Не съм свършила. - Включих сешоара в мрежата и го насочих към чатала му.

Когато горещият въздух задуха върху панталони той вдигна вежди.