Аз преди теб

Татко загуби работата си. Понесе го много храбро.Приб-ра се вкъщи през въпросния следобед, премени се в риза и вратовръзка и пое обратно към града със следващия авто-бус, за да се регистрира в Бюрото по труда.

Щял да приеме всякаква работа, така казал на мама, нищо че бил добър майстор с дългогодишен опит.

„Не можем да си позволим да подбираме”, заявил, пре-небрегваики възраженията на мама.

Но ако на мен ми беше трудно да си намеря работа, шансовете за петдесет и пет годишен мъж, който открай време е имал само един занаят, бяха още по-малки.Не можел да получи дори назначение като охранител или началник-склад,

обясняваше отчаяно, когато се прибираше вкъщи от поредната серия интервюта.Предпочитали да наемат някой седемнайсетгодишен хлапак с жълто около устата, защото правителството щяло да му плаща над-

ците, вместо зрял мъж с безупречна трудова биография.

След две седмици откази двамата с мама признаха, че ако искат да се задържат на повърхността, трябва да подадат молба за социални помощи, и прекарваха вечерите си над

неразбираеми формуляри от по петдесет страници с въпро-

си от рода на:Колко хора ползват пералната ви машина и кога за последен път сте излизали от страната? (според татко през 1988 година). Оставих парите на Уил за рождения ми ден в тенекиената кутия в кухнята. Реших, че ще се почувстват малко по-добре, ако имат известна сигурност.

Когато се събудих на сутринта, видях, че са ги пъхнали в плик под вратата ми.

Туристите започнаха да пристигат и градът се напълни. Господин Трейнър се задържаше вкъщи все по-малко и по-малко: с увеличаването на посетителите в замъка работното му време се удължи. Един четвъртък следобед го видях в града, когато се прибирах у дома от химическото чистене. Това едва ли би могло да се нарече необичайно, шосе изключи фактът, че бе прегърнал червенокоса жена, която очевидно не беше госпожа Трейнър. Щом ме видя, я пусна като горещ картоф.

Извърнах глава и се престорих, че разглеждам една витрина- не бях сигурна дали искам да разбере, че съм ги видяла, и си наложих да не мисля повече за това.

В петъка, когато баща ми остана без работа, Уил полу-чи покана - сватбена покана от Алиша и Рупърт. Е, ако трябва да сме точни, поканата дойде от полковник и гос-пожа Тимъти Дюър, родителите на Алиша, които канеха

Уил да присъства на бракосъчетанието на дъщеря им с Рупърт Фрешуел. Пристигна в тежък луксозен плик с прог-рамата на сватбата и дебел списък с нещата, които хората можеха да им купуват от магазини, чиито имена не бях и чувала.

- Ама и Алиша си я бива - отбелязах, докато разглеж-дах позлатения шрифт върху обточената със златист кант

картичка. - Да я изхвърля ли? - Както искаш. - Цялото тяло на Уил изразяваше абсолютно безразличие.

Взрях се в списъка.

- Какво, по дяволите, е кускусиера?

Може би имаше нещо подозрително в бързината, с коя-то се извърна и впери поглед в клавиатурата, или в тона му. Но по някаква причина не изхвърлих поканата. Прибрах я внимателно в папката в кухнята.

Уил ми даде още една книга с разкази, която бе поръчал от „Амазон”, както и екземпляр на Червената кралица. Сигурна бях, че изобщо няма да ми хареса.

- Дори няма история - казах, след като прегледах зад-ната корица.

- Е, и? - отвърна Уил. - Какво ти пречи да опиташ? Опитах, но не защото умирах да чета за генетика, а по-

неже знаех, че в противен случай Уил няма да ме остави на мира. Сега се държеше така. Сякаш си беше поставил за цел да ме измъчва. Много се дразнех, когато ме разпитваше колко точно съм прочела, за да се увери, че не го лъжа.

- Не си ми учител - мърморех аз.

- И слава богу! - отвръщаше той с нотка на облекчение. Тази книга - която всъщност се оказа доста увлекателна-

беше за битката за оцеляване. Авторът твърдеше, че жените изобщо не избират партньорите си по любов. Обясняваше, че женската от даден вид винаги избира най-силния мъжкар, за да осигури на поколението си най-добрия шанс за оцеляване. Не можела да постъпи другояче. Било й в природата. Не бях съгласна с това. И не ми харесваха доводите. Имаше някакъв подтекст, който ме смущаваше.Според този автор Уил беше физически слаб, увреден и следова-телно- „биологически негоден”. Излизаше, че животът му

е безсмислен.

Не беше спрял да говори за това почти целия следобед.

Накрая не издържах.

- Тоя тип Мат Ридли не е осъзнал едно - отбелязах аз. Уил вдигна очи от екрана на компютъра си.

- И какво е то?

- Ами ако генетично най-силният мъжкар е някой глу-

пак?

В третата събота на май Трина и Томас си дойдоха у дома. Мама изскочи и хукна по пътеката в градината, пре-ди да са стигнали до средата на улицата. Томас бил порас-нал няколко сантиметра, кълнеше се тя, докато го стискаше в обятията си. Бил променен, приличал на малко мъжленце. Трина имаше нова прическа и изглеждаше странно изискана. Носеше сако, което не бях виждала дотогава, и сандали с каишка. Зачудих се дребнаво откъде ли е намерила пари.