Аз преди теб

бордюри, за да се настаня на масата, от шофьорите на таксита, които ще отказват да ни качат, и от проклетото зарядно устройство, което не пасва на френските контакти. Разбра ли?

Гласът му беше станал хладен. Завих капачката на термоса, като в същото време разглеждах внимателно обувките си. Не исках да види лицето ми.

- Разбрах - отвърнах.

- Окей. - Уил си пое дълбоко дъх.

Под нас спря автобус и избълва поредната тълпа туристи пред вратите на замъка. Гледахме мълчаливо как се изнизват от колата и влизат в древната крепост в послушна опашка, очаквайки да зърнат останките от едно отминало време.

Вероятно бе осъзнал, че съм притихнала, защото ме подкачи. И лицето му омекна.

- Ей, Кларк. Дъждът май спря. Къде ще идем днес следобед? В лабиринта?

- Не. - Излезе от мен по-бързо, отколкото бих искала, и видях как ме погледна.

- Да нямаш клаустрофобия?

- Нещо такова. - Взех да събирам нещата. - По-добре да се прибираме.

През следващия уикенд слязох посреднощ да си налея вода.Не можех да заспя, а и бях установила, че ставането

е за предпочитане пред това да се въртиш в леглото и да отбиваш пороя от объркани мисли.

Не ми харесваше, че не мога да спя нощем. Неволно се

запитах дали и Уил е буден от другата страна на замъка.

Въображението ми продължаваше да си път в мислите му. Доста мрачно място впрочем.

Ето каква беше истината: не отбелязвах никакъв напре-дък с него. Времето изтичаше. Не бях успяла да го убедя да идем дори до Париж. А когато ми обясни защо, ми беше трудно да споря. Той имаше основателна причина да от-казва почти всяко по-дълго пътуване, което му предлагах. А без да му обясня защо настоявам да пътешества, нямах кой знае какви шансове за успех.

Минавах покрай хола, когато чух звук - приглушена кашлица или може би възклицание. Спрях, върнах се об-ратно и застанах пред вратата. Бутнах я леко. На пода в хола възглавниците от дивана бяха подредени в подобие на легло и на тях лежаха родителите ми - под юргана за гости, а главите им бяха на нивото на газовата камина. Погледите ни се срещнаха в полумрака, докато стисках в ръка чашата с вода.

- Какво… какво правите тук? Майка ми се повдигна на лакът.

- Шшшт. Не говори толкова високо. Ние… - Тя погледна към баща ми. - Решихме да спим тук.

- Какво?

- Решихме да спим тук. - Майка ми хвърли бърз поглед

към баща ми за подкрепа.

- Отстъпихме нашето легло на Трина - обясни татко. Носеше стара синя тениска, скъсана на рамото, косата му бе щръкнала от едната страна. - С Томас не им е много удоб-но в малката стая. Казахме им, че може да спят в нашата.

- Но вие не може да спите на пода! Не е удобно!

- Добре сме, миличка - успокои ме татко. - Наистина. И докато стоях и се мъчех да проумея, той добави:

- Само през уикендите. Пък и ти също не бива да спиш в малката стая. Имаш нужда от сън, ти си…- Той преглът-на. - Ти си единствената в тази къща, която работи.

Баща ми не смееше да ме погледне.

- Върни се в леглото, Лу. Хайде. Добре сме. практика ме пропъди.

Изкачих обратно стълбите. Босите ми крака стъпваха безшумно по килима, смътно долавях приглушен разговор долу.

Поколебах се пред стаята на мама и татко и сега чух онова, което не бях чула преди - тихичкото похъркване на Томас. Прекосих бавно площадката, влязох в моята стая и затворих внимателно вратата. Лежах в прекалено голямото си легло и се взирах през прозореца към светлината на уличните лампи, докато зората - най-сетне и слава богу -

ми донесе няколко скъпоценни часа сън.

В календара ми бяха останали седемдесет и девет дни. Отново започнах да се безпокоя. И не бях единствената.

Госпожа Трейнър бе изчакала Нейтън да се погрижи за обеда на Уил и ме помоли да я придружа в голямата къща. Накара ме да седна в дневната и ме попита как вървят нещата според мен.

- Ами вече излизаме много повече - отвърнах аз. Тя кимна, сякаш в знак на съгласие.

- Говори повече отпреди.

- С теб може би. - От гърлото й излезе някакво кратко подобие на смях. - Спомена ли му за пътуване в чужбина?

- Не още. Ще го направя. Просто… нали знаете какъв е. - Искам да знаеш, че действително нямам нищо против, ако решите да отидете някъде - увери ме тя. - Знам, че не посрещахме много ентусиазирано идеята ти, но оттогава

разговаряхме доста и сега и двамата сме съгласни…

Постояхме в мълчание.Тя направи кафе и го поднесе в чаша с чинийка. Отпих глътка. С чинийка, опряна на ко-

ленете, винаги се чувствах като шейсетгодишна. - Уил ми каза, че е бил у вас.

- Да, на рожденния ми ден.Родителите ми организираха специална вечеря.- Как беше той?

- Добре. Наистина. Беше много мил с мама. - Не издържах и се усмихнах, като си спомних. - Тя…тя е малко

тъжна, понеже сестра ми и синът й вече не са вкъщи.Липс-ват й. Мисля, че той… просто искаше да я разведри. Госпожа Трейнър изглеждаше изненадана.

- Постъпил е… много мило.

- И мама смята така. Тя разбърка кафето си.

- Не си спомням кога за последен път Уил е вечерял с нас.