Аз преди теб

- Да, имах. — Той се приближи още и повдигна количката си, за да е на нивото на очите ми. - Затова ме вбесяваш, Кларк. Защото виждам целия този талант, цялата ти…-Сви рамене. - …невероятна енергия и ум и…

- Само не казвай „потенциал”…

- …потенциал. Да. Потенциал. И умът ми не побира как можеш да се задоволяваш с такъв невзрачен живот. Живот, който протича на територия, не по-голяма от десет километра в радиус, живот без каквито и да било изненади и предизвикателства, без смайващи открития, които да те

държат будна нощем.

- Разбрах. Това е твоят начин да ми кажеш, че трябва да правя нещо по-значимо от беленето на картофи за вечерята ти.

- Казвам ти, че светът е необятен. Но ще съм ти много

благодарен, ако първо ми изпържиш малко картофи. - Той ми се усмихна и аз не се сдържах и му се усмихнах в отговор.

- Не мислиш ли… - започнах и спрях.

- Продължавай.

- Не мислиш ли, че сега ти е по-трудно… да се приспо-собиш, искам да кажа. След като си бил толкова активен преди?

- Питаш ме дали съжалявам, че съм бил такъв?

- Просто се чудех дали сега нямаше да ти е по-лесно, ако бе водил скучен живот.

- Никога не съм съжалявал за нещата, които правя. Ако си прикован в това тук - кимна към количката той, - имаш само спомените за местата, където си бил. - Усмихна ми се. Едва-едва, сякаш с усилие. - Тъй че ако ме питаш дали бих предпочел да си спомням как изглежда замъкът от супера или онази прекрасна редичка от магазини до кръговото кръстовище, отговорът ми е „не”. Имах чудесен живот, благодаря.

Спуснах крака и стъпих на пода. Не разбрах точно как, но за пореден път се почувствах притисната в ъгъла. По-сегнах към сушилнята за съдове и взех дъската за рязане.

- И, Лу, съжалявам. За залагането. - Добре де, добре. - Заех се да плакна дъската в мивка-та. - Но да знаеш, че няма да си получиш обратно десетачката.

Два дни по- късно Уил беше откаран в болницата с инфекция.Предпазна мярка, така го нарекоха, но се виждаше, че изпитва силни болки.Някои квадриплегици нямат никакви усещания, но макар да бе загубил усета си за температурата, под гърдите Уил усещаше и болка, и допир. Отидох да го видя два пъти, занесох му музика и някои неща за хапване и предложих да му правя компания, но се чувствах като натрапница - бързо осъзнах, че всъщност Уил не иска допълнително внимание.Каза ми да си вървя

вкъщи и да отделя малко време за себе си.

До преди година щях да пропилея тези няколко дни.Щях да се мотая по магазините, може би щях да си уредя среща с Патрик и да обядваме заедно.Вероятно щях да погледам телевизия и да направя опит да си подредя дрехите.Вероятно щях да спя много.

225

Сега обаче се чувствах странно неспокойна и объркана. Нямах причина да ставам рано, денят ми беше безмислен. Отне ми половин сутрин да разбера, че това време може да е полезно. Отидох в библиотеката и се заех да правя проучване. Прегледах всички възможни уебсайтове за квадриплегици и избрах неща, които бихме могли да пра-вим, когато Уил се почувства по-добре. Съставих списъци и към всяка точка добавих оборудването или нещата, на които трябва да обърна внимание.

Открих чатрумове за хора с гръбначни увреждания и установих, че има хиляди мъже и жени като Уил, които живееха невидим за другите живот в Лондон, Сидни, Ван-кувър или съвсем наблизо - подпомагани от приятели или от семейството си, а понякога трагично сами.

Не бях единственият домашен асистент на човек с увреждане, който посещаваше тези сайтове. Имаше жени, които питаха как да помогнат на партньорите си да добият самочувствие да излизат сред хора; съпрузи, интересуващи се кое е най-новото медицинско оборудване. Имаше реклами за инвалидни колички, които могат да се движат по пясък или неравен терен, усъвършенствани подемни устройства или надуваеми пособия за къпане.

В дискусиите се използваха съкращения. Открих, че ГМТ означава гръбначномозъчни травми, че гръбначното увреждане, означено с С4/5, е много по-тежко от С11/12 - квадриплегици, които можеха да използват ръцете или торса си. Имаше истории за любов и раздели, за хора,кои-то полагаха усилия да облекчат живота на своите партньо-ри или на децата си. Имаше дори съпруги, които се чувс-тваха виновни, че са молили съпрузите си да спрат да ги бият- защото никога повече нямаше да могат да го правят. Имаше съпрузи, които искаха да изоставят обездвижените си жени, но се страхуваха от реакцията на обществото. Имаше преумора и отчаяние, и много черен хумор - шеги за експлодиращи уринаторни торбички, за идиотизма на иначе добронамерени хора или за неблагополучия след пиянски запой. Падането от количките, изглежда, беше

обичайна тема. Обсъждаше се и самоубийството като изход - от тези, които искаха да го направят, и от тези, които ги убеждаваха да си дадат още време, да се научат да гледат на живота позитивно. Прочетох всичко написано и се по-чуствах така, сякаш бях проникнала тайно в съкровените мисли на Уил.