Аз преди теб

Поразпита ме още малко. Не задаваше директни въпро-си, разбира се - не беше такава. Но не можех да й дам от-говорите, които искаше. В някои дни мислех, че Уил е по-весел - излизаше с мен, без да протестира, шегуваше се, караше ме да упражнявам ума си, изглеждаше малко по-ангажиран със света извън пристройката,-но дали това значеше нещо? В Уил усещах някаква необятна вътрешна вселена, свят, в който той не ми позволяваше дори да надзърна. През последните две седмици имах неприятното

чувство, че тази вселена расте.

- Изглежда малко по-весел - отбеляза тя. Прозвуча така,

сякаш опитваше да убеди сама себе си.

- И аз мисля така.

- Почувствах… - Погледът й проблесна за миг. - такова удовлетворение, че мога да зърна за миг нещо от предишния Уил. Наясно съм, че всички тези подобрения

се дължат на теб.

- Не всички.

- Не мога да стигна до него. Изобщо не мога да стигна

до него.

Тя остави чашката и чинийката в скута си.

- Много е самостоятелен. Откакто стана зрял мъж, не мога да се отърва от чувството, че ме обвинява в нещо.Не мога да разбера в какво. - Тя опита да се засмее, но това изобщо не беше смях, после ме погледна за миг и отмести

очи.

Престорих се, че отпивам от кафето си,макар в чашата

ми вече да нямаше нищо.

- Добре ли се разбираш с майка си, Луиза?

- Да - кимнах, после додадох: - Сестра ми е тази, коя-то ме побърква.

Госпожа Трейнър се загледа през прозореца към люби-мата си градина, в която цветята вече цъфтяха в красива мозайка от розово, бледолилаво и синьо.

- Имаме точно два месеца и половина - каза, без да

извръща глава.

Оставих чашката си на масата. Направих го внимателно, за да не изтрака.

- Правя каквото мога, госпожо Трейнър.

- Знам, Луиза. - Тя кимна. Очевидно вече можех да си ходя.

Лио Макинърни почина на 22 май в анонимна стая в швейцарски апартамент, облечен в любимата си футболна фланелка, с родителите си край леглото. По-малкият му брат бе отказал да отиде, но публикува изявление, в което пишеше, че никой не е бил по-обичан или по-подкрепян от брат му. Лио изпил млечнобелия разтвор от смъртоносен барбитурат в 3,47 следобед и родителите му казаха, че след няколко минути потънал в нещо като дълбок сън. Обявен бил за мъртъв малко след четири часа същия следобед. Смъртта му била потвърдена от свидетел, който присъствал всичко, и документирана с видеокамера, за да се изклю-чат всякакви съмнения за престъпление. “Изглеждаше в покой - цитираха майка му. - Това е единственото, което ми помага да го понеса.” Тя и бащата на Лио бяха разпитани три пъти от поли-цията и имаше вероятност да ги съдят. В къщата им прис-тигаха писма, пълни с негодувание. Майка му изглеждаше поне двайсет години по-стара. И все пак в изражението й имаше още нещо:нещо, което - наред с мъката и гнева, с безкрайното изтощение - говореше за дълбоко облекчение. “Най-после приличаше на истинския Лио.”

Петнадесета глава

- Хайде, Кларк, кажи ми. Какви вълнуващи неща си пла-нирала за тази вечер?

Бяхме в градината. Нейтън беше зает с физиотерапев-тичните процедури на Уил - повдигаше внимателно ко-ленете му към гърдите, после ги спускаше. Уил лежеше на едно одеяло с лице към слънцето и разперени ръце, сякаш правеше слънчеви бани. Седях на тревата до тях и хапвах от моите сандвичи. Вече рядко излизах на обед.

- Защо ти е да знаеш?

- От любопитство. Интересува ме как си прекарваш времето, когато не си тук.

- Ами… първо ще участвам набързо в състезание по бойни изкуства за напреднали, след това един хеликоптер ще ме откара до Монте Карло на вечеря. После, на път към къщи, може да изпия един коктейл в Кан. Ако погледнеш нагоре в… да речем, два часа през нощта, ще ти помахам на връщане - шегувах се аз. Разтворих сандвича си и проверих какво има вътре. - Най-вероятно ще довърша книгата си.

Уил хвърли поглед към Нейтън.

- Десетачка - каза той и се ухили. Нейтън бръкна в джоба си.

- Всеки път - промърмори.

Изгледах ги въпросително.

- Всеки път какво? - попитах, докато Нейтън слагаше

парите в ръката на Уил.

- Каза, че ще четеш книга. А аз - че ще гледаш телеви-

зия. Винаги печели.

Сандвичът замръзна пред устните ми.

- Винаги? Обзалагали сте се колко скучно живея?

- Не бих използвал тази дума - възрази Уил.Леко виновният израз в очите му обаче говореше друго.

Седнах изправено.

- Така значи. Двамата залагате истински пари, че в петък вечер си седя вкъщи и само чета или гледам телевизия?

- Не - поправи ме Уил. - Залагам също, че ще се видиш с бегача на пистата.

Нейтън пусна крака на Уил. Повдигна ръката му и за-почна да я масажира от китката нагоре. - Ами ако ви кажа, че съм правила нещо съвсем раз-

лично?

- Никога не го правиш - отбеляза Нейтън. - Всъщност аз ще я взема. - Издърпах десетачката от ръката на Уил. - Защото тази вечер грешите. - Нали каза, че ще си четеш книгата! - протестира той.

- Сега обаче имам това - казах и размахах банкнотата от десет лири. - Ще отида на кино. Точка по въпроса. Законът за непредвидимите последствия, или както там се нарича.