Аз преди теб

да спре, за да можем да се разходим в градината зад замъ-ка. Уил не обичаше да се разхожда из алеите отпред;твър-де много хора го зяпаха. Но овощната градина бе едно от скритите съкровища на замъка, посещаваха я малцина. Пространството й беше разделено от пътеки застлани с дребен жълт чакъл, и количката на Уил се движеше по тях без проблем.

- В какъв смисъл? И защо питаш?

Сипах малко супа от един термос и я поднесох към устата му.

- Доматена.

- Окей. Исусе, гореща е! Нека да изстине малко.-Той

примигна, вперил поглед в далечината. - Изкачих се на Килиманджаро, когато навърших трийсет. Беше невероятно!

- Колко е високо?

- Почти 6000 метра до връх Ухуру. Последните хиляда метра направо пълзях. Височината изсмуква силите ти.

- Беше ли студено?

- Не… - Той ми се усмихна. - Не е като Еверест. Не и в сезона, когато аз бях там. - Загледа се в далечината, унесен за кратко в спомени. - Беше красиво… Покрива на Африка, така го наричат. Когато си там горе, сякаш наистина виждаш края на света.

Уил замълча. Наблюдавах го, чудейки се къде ли е в момента. Когато водехме тези разговори, той придобиваше отнесения израз на онзи мой съученик, които се променен от пътешествието си.

- И къде другаде ти е харесвало?

- Остров Мавриций. Гостоприемни хора, красиви пла-жове, страхотно гмуркане. Ъъъ… Националия парк Цаво в Кения, само червена земя и диви животни.Йосемити. Това е в Калифорния. Скалите там са невероятно високи.

Разказа ми за нощта, когато преспал на скалата, по коя-то се катерел - настанил се на една тераса на няколкостотин

метра височина, пъхнал се в спалния си чувал и го закрепил за скалата, за да се изтърколи от нея в съня си. - Всъщност току-що описа най-лошия ми кошмар. - Обичам и по-цивилизовани места. Обожавам Сидни. Северната територия. Исландия. Има едно място недалеч от летището, където можеш да се къпеш във вулканичните извори Пейзажът е странен, почти като лунен. О, хареса ми и ездата през Централен Китай. Бях на едно място - на около два дни с кон от центъра на провинция Съчуан, където местните плюеха по мен, защото дотогава не бяха виждали бял човек. - А къде не си бил? Той отново отпи от супата.

- Северна Корея. - Замисли се. - О, и в Дисниленд. Стига ли ти? Дори и в Евродисни.

- Веднъж си купих билет до Австралия. Но не отидох. Той се обърна изненадано към мен.

- Случи се нещо. Няма проблем. Може би ще ида някой

- Не „може би”. Трябва да се махнеш оттук, Кларк. Обещай ми, че няма да прекараш остатъка от живота си в

проклета дупка.

- Да ти обещая? Защо? - Опитах се да прозвуча нехай-но. - Къде смяташ да ходиш?

- Просто… не мога да понеса мисълта, че ще останеш

тук завинаги. - Той преглътна. - Ти си твърде умна. Твър-де интересна. - Отмести поглед. - Човек има само един

живот.Длъжна си да го изживееш пълноценно.

- Окей - подхванах внимателно. - Тогава ми кажи къде

да отида.Ти къде би отишъл, ако можеше? - Точно сега?

- Точно сега.Само не ми казвай Килиманджаро. Тряб-ва да е някъде, където и на мен ще ми хареса.

Чертите на Уил се отпуснаха, изглеждаше съвсем раз-личен.Върху лицето му се появи усмивка, очите му се присвиха от удоволствие.

- Париж. Бих седял пред някое кафене в Маре, бих пил

кафе и похапвал топли кроасани с масло и ягодово сладко.

- Маре?

- Малък квартал в центъра на Париж. Там можеш да видиш калдъръмени улички, олющени къщи,гейове, ор-тодоксални евреи и жени, които някога са изглеждали като Брижит Бардо. Само там бих отишъл.

Обърнах се с лице към него и сниших глас:

- Можем да отидем. Ще пътуваме през тунела под Ла-манша. Няма да е трудно. Даже не мисля, че ще се нужда-ем от помощта на Нейтън. Никога не съм била в Париж. Мечтая си да отида там. Наистина. Особено с човек който познава града. Какво ще кажеш, Уил?

Не беше трудно да си представя как седя в това кафене. Бях там, на една от масите, и се наслаждавах на новия си чифт френски обувки, купени от елегантен малък бутик, или хапвах сладкиш с пръсти, лакирани в парижко червено. Усещах вкуса на кафето, мириса и дима от цигарата “Голоаз” на съседната маса.

- Не.

- Какво? - Нужно ми беше известно време да се откъсна от масата на тротоара.

- Не.

- Но нали току-що ми каза…

- Ти не разбираш, Кларк. Не искам да отида там в това…

това нещо. - Той посочи към количката, гласът му стана вял. - Искам да съм в Париж както някога. Да седя облег-нат в някой стол, в любимите си дрехи, и красиви френски момичета да ми хвърлят закачливи погледи, както правят с всички мъже, седнали там. А не да отместват бързо очи, щом видят, че съм жалък инвалид.

- Все пак можем да опитаме - не се предавах аз. - Няма

нужда да…

- Не! Не можем! И сега, като затворя очи, си представям

съвсем ясно какво е да си на

Рю де Франк Буржоа, с цига-ра в ръка и изстуден сок от мандарини във висока стъкле-на чаша на масата; долавям аромата на печени пържоли,

чувам звука на мотопед в далечината. Всичко е толкова живо в главата ми.

Той преглътна.

- Още щом отидем - и аз съм в тая проклета количка, -всички спомени, всички прелестни мигове ще бъдат пометени, изтрити от усилието да преодолявам парижките