Аз преди теб

После обсъждането отново се върна към моята молба. Имаше предложения за антидепресанти, масаж, чудодейни възстановявания, истории за това как животът на някои от пишещите е добил нов смисъл. Имаше и няколко практични предложения: дегустация на вино, музика, изкуство, специално приспособени клавиатури.

Ако партньорът - казваше Грейс 31 от Бирмингам -знае, че е обичан, ще събере сили да продължи. Без любов

отдавна да съм се предала.

Тази фраза продължи да ехти в главата ми дълго след

като бях напуснала библиотеката.

Уил излезе от болницата в четвъртък. Взех го в приспо-собения миниван и го откарах вкъщи. Беше блед и отпаднал и гледаше безжизнено през прозореца по време на цялото

пътуване.- Човек не може да спи на такива места - обясни той,

когато го попитах дали е добре. - Вечно някой стене на

съседното легло.

Казах му, че през уикенда ще го оставя да се възстанови, но след това съм планирала няколко излизания.Казах му, че съм последвала съвета му и опитвам нови неща и че той

трябва да дойде с мен. Сменила бях леко подхода, но знаех, че това е единственият начин да го накарам да ме придружи. Всъщност бях съставила подробна програма за следва-ващите две седмици. Всяко излизане бе внимателно отбеля-

зано върху моя календар с черно, с червена химикалка записвах необходимите предпазни мерки, а със зелена -принадлежностите, от които щях да се нуждая. Всеки път, когато погледнех календара, изпитвах лека възбуда - не само от мисълта, че съм толкова организирана, но и защо-тo някое от тези излизания можеше да се окаже нещото, което би променило отношението на Уил към света.

Ала както обича да казва татко, мозъкът в нашето семейство е сестра ми.

Посещението на художествената галерия не продължи и двайсет минути - като това включваше обикалянето около мястото три пъти, докато намеря подходящо пространство за паркиране. Влязохме и едва бях затворила вратата след Уил, когато той заяви, че всички неща са ужасни. Попитах го защо и той отвърна, че след като не могa да го видя, той надали би могъл да ми го обясни. Киното трябваше да отпадне, след като персоналът ни каза с извинителен тон, че асансьорът им не работел. Други, като проваления опит да идем на плуване, изискваха пове-че време и организация - предварително позвъняване в спортния център, извънредни часове за Нейтън, - но кога-то отидохме, всичко, което се случи, бе, че изпихме топлия шоколад от термоса на паркинга пред спортния център,

понеже Уил категорично отказа да влезе вътре. Следващата сряда отидохме на концерта на един певец,

когото Уил бе слушал преди на живо в Ню Йорк.Това беше добро излизане.Когато той слушаше музика, изражението

на лицето му говореше за пълна концентрация. През пове-чето време Уил не бе изцяло с хората около себе си, сякаш част от него се бореше с болката, спомените или черните

мисли.Ала с музиката беше различно.

А на другия ден го заведох да дегустира вино - реклам-на инициатива, организирана от една винарна в специали-

зиран магазин. Трябваше да обещая на Нейтън, че няма да го напия. Държах всяка чаша, за да може Уил да я поми-рише - и той познаваше какво е, преди да го е опитал. Напушваше ме смях всеки път, когато го плюеше във ви-соката чаша (наистина изглеждаше смешно), и отй ме поглеждаше изпод вежди и казваше, че се държа като дете. Собственикът на магазина, отначало кой знае защо при-теснен, че има посетител в инвалидна количка накрая се впечатли. Следобедът бе преполовил, но той седна и за-почна да отваря нови бутилки, да обсъжда регионите и сортовете с Уил, а аз се разхождах нагоре-надолу, разглеж-дах табелите и честно казано, накрая взех да се отегчавам.

- Хайде, Кларк. Образовай се малко - подкани ме Уил и кимна да седна до него.

- Не мога. Мама ме е учила, че е невъзпитано да плюя. Двамата мъже се спогледаха, сякаш не бях в ред. Той

обаче не плюеше всеки път. Наблюдавах го. И беше подозрително разговорлив през останалата част от следобеда-бързо прихваше и дори бе по-склонен към битки от обичайното.

А след това, на път към къщи, влязохме в град, откъдето не минавахме обикновено, и попаднахме в задръстване. Докато седяхме и чакахме трафикът да се отприщи, погледнах през прозореца и видях ателие за татуировки и пиър-

синг.

- Винаги съм искала да си направя татуировка - приз-

нах.Трябваше да съобразя, че не бива да изтърсвам разни необмислени неща в присъствието на Уил. Той не обичаше говоренето на вятъра. Веднага поиска да знае защо още

нямам.

- О… не знам. Сигурно защото мисля какво ще кажат

всички.

- Защо? Какво ще кажат?

- Татко ги мрази.

- Я пак - на колко години си?

- И Патрик ги мрази.

- Понеже той никога не е правил нещо, което ти не

харесваш?

- Може да ме хване шубето. Може да съжаля, след като ми я направят.

- Нали ги отстраняват с лазер?

Погледнах го в огледалото за обратно виждане. Очите му се смееха. - Хайде, направи го - настоя. - Какво искаш да бъде? Осъзнах, че се усмихвам.

- Не знам. Не змия. Или нечие име. - И едва ли ще е сърце със знаменце, на което пише “майка”.

- Обещаваш ли, че няма да се смееш?