Аз съм пратеникът

Господи, как е застинал пистолетът в ръката ми! Студен и топъл, хлъзгав и грапав едновременно. Не мога да овладея треперенето си. Знам, че ако ще го направя, ще трябва да опра пистолета в плътта на човека, иначе няма да уцеля. Ще трябва да забия куршума в него и да гледам как човешката му кръв го залива. Да го гледам как умира в прилив на неосъзната жестокост. И колкото и да си казвам, че постъпвам правилно, продължавам да търся отговор - защо тъкмо аз? Защо не Марв, Одри или Ричи?

"Проклеймърс" кънтят в главата ми.

Представете си го.

Представете си как убивате някого под съпровода на двама шотландски кретени с очила и зализани прически. Как ще я слушам тази песен някога? Какво ще правя, ако я пуснат по радиото? Ще си мисля за нощта, когато съм убил друг човек и съм отнел живота му със собствените си ръце.

Треперя и чакам. Треперя и чакам.

Той започва да хърка. И така с часове.

Първата утринна светлина започва да се мержелее на хоризонта и малко преди слънцето да се покаже на изток, решавам, че е време.

Събуждам го с пистолета. Този път той реагира мигновено и аз отново заставам на три метра зад него. Той се изправя и понечва да се обърне, но размисля. Приближавам се и насочвам пистолета към тила му.

- Аз съм избран да сложа край на това, което причиняваш на семейството си. Гледах те какво правиш с тях. Това не може да продължава. Кимни, ако ме разбираш. - Той бавно кима. - Разбираш ли, че ще умреш заради това, което правиш?

Този път няма отговор. Удрям го още веднъж.

- Е?

Той кима.

Слънцето подава глава иззад хоризонта и аз стискам по-здраво пистолета. Пръстът ми е на спусъка. По лицето ми се стича пот.

- Моля те! - простенва той.

Привежда се напред, готов да рухне. Има чувството, че ако падне, ще умре. Разтърсват го ридания, от които още повече ми призлява.

- Съжалявам, толкова... Ще спра, няма вече...

- Какво ще спреш?

- Знаеш какво... - измънква той.

- Искам да го чуя.

- Ще спра да я карам да...

- да я караш?

- Добре де, да я насилвам.

- Така е по-добре. Продължавай.

- Няма вече, обещавам.

- Как мога да ти вярвам, по дяволите?

- Можеш.

- Това не е отговор. Все едно нищо не си ми казал. - Сръчквам го по-силно с пистолета. - Отговори ми!

- Защото ако продължавам, ти ще ме убиеш.

- Ще те убия още сега!

Отново ме тресе и съм плувнал в пот. Не мога да повярвам, че това ми се случва.

- Сложи си ръцете на тила!

Той се подчинява.

- Иди до ръба.

Той го прави.

- Как се чувстваш сега? Но си помисли, преди да ми отговориш. От това какво ще ми кажеш зависи много.

- Чувствам се, както се чувства жена ми всяка вечер, когато се прибирам.

- Уплашен до смърт?

- Да.

- Точно така.

Приближавам се до него, насочвам пистолета и се прицелвам.

Спусъкът е хлъзгав от пот.

Раменете ме болят.

Дишай, напомням си. Дишай.

Обзема ме внезапно спокойствие и аз натискам спусъка. Шумът от изстрела проглушава ушите ми и също като в деня на обира пистолетът е топъл и лек в ръката ми.

- Не съм светец, Софи. Просто още едно глупаво човешко същество.

Разменяме си по една последна усмивка и аз се отдалечавам. Усещам, че ме гледа, но не се обръщам повече.

ВТОРА ЧАСТ: КАМЪНИТЕ НА ДОМА

А.♣Останките ♣

Сухота.

Измъквам се от колата и се затътрям към замрежената врата. Чувствам се напълно опустошен. Това усещане ме пронизва - не, лъкатуши в мен. Вече не ме е грижа, че съм пратеник. Обзема ме чувство за вина. Отърсвам се от него, но то пропълзява обратно. Никой не е казвал, че ще е лесно.

Пистолетът.

Още го усещам в ръката си. Топлият, гладък метал, който прилепва към кожата ми. Сега той е в багажника на таксито, отново студен и застинал, и се преструва на невинен.

Докато вървя към верандата, отново чувам как тялото му глухо се строполява на земята. Явно не можеше да повярва, че още е жив. Всеки негов дъх беше конвулсия, всмукваща живота, за да го запази и задържи. Всичко беше свършило. Бях стрелял към слънцето, но то беше твърде далеч. Някаква част от мен се запита къде ли е паднал куршумът.

По обратния път, докато гумите на колата заличаваха собствените си следи, често поглеждах към мястото до себе си. Беше пълно с празнота.

Останките на онзи смъртник сигурно още са проснати на равната земя и вдишват праха, наслояващ се в дробовете му.

Единственото, което искам в този момент, е да вляза вътре и да прегърна Портиер. Дано и той да ме прегърне.

Двамата пием кафе.

- Хубаво ли е? - питам го.

Великолепно, отговаря той.

Понякога ми се иска да съм куче.