Аз съм пратеникът

МАРКЪС ЗЮСАК АЗ СЪМ ПРАТЕНИКЪТ

На Скаут

Специални благодарности на таксиметровата служба NSW в Сидни и на Ана Макфърлейн за нейните полезни съвети и съпричастност.

ПЪРВА ЧАСТ: ПЪРВОТО ПОСЛАНИЕ

A.♦ Обирът ♦

Онзи с пистолета не става за нищо. Аз го знам. И той го знае. Цялата банка го знае. Дори Марвин, най-добрият ми приятел, го знае, а той е още по-зле и от човека с пищова.

Най-лошото в цялата работа е, че колата на Марв е отвън на паркинга, в зоната с петнайсетминутен престой. Всички лежим с лице към пода, а след няколко минути времето за паркиране изтича.

- Тоя тип не е зле да побърза - промърморвам.

- Абсолютно! - прошепва Марв в отговор. - Това е пълно безобразие!

Г ласът му се надига от дълбините на пода.

- Ще ми друснат някоя глоба заради това тъпо копеле! Не мога да си позволя още една глоба, Ед.

- Поне колата да си струваше.

- Какво?

Марв ме поглежда и усещам как се стяга. Засегнат е. Марв не понася някой да злослови по адрес на колата му. Той повтаря въпроса си:

- Какво каза, Ед?

- Казах, че не си струва глобата, Марв - прошепвам.

- Виж какво - заявява той. - Много неща мога да приема, Ед, но това...

Премълчавам си. Честно казано, тръгне ли Марв да говори за колата си, на човек

може да му прилошее. Като някакво дете е, а все пак направи двайсет наскоро.

Той продължава в същия дух, докато не се виждам принуден да го прекъсна.

- Марв - казвам възможно най-тихо, - тази кола си е жив резил. Няма дори ръчна спирачка - подпрял си й задните гуми с две тухли. Даже невинаги си даваш труд да я заключваш. Може би се надяваш някой да я отмъкне и да й прибереш застраховката.

- Тя не е застрахована.

- Виждаш ли!

- От застрахователната компания казаха, че не си струвало.

- Разбирам ги.

Онзи с пистолета се обръща и изкрещява:

- Кой приказва там?

На Марв не му пука. Настъпил съм го по мазола.

- Ама не се оплакваш, като те карам на работа, нали? Жалко парвеню!

- Парвеню? Това пък какво е?

- Казах да млъкнете! - отново изкрещява онзи с патлака.

- Тогава побързай! - изревава Марв. Определено не е на кеф.

Лежи по очи на пода в банката.

А банката в този момент я ограбват.

Ненормално горещо е за пролетно време.

Климатикът не работи.

И са оскърбили колата му.

Търпението на горкия Марв е пред изчерпване. Или способността му да разсъждава. Наречете го както искате - факт е, че още малко, и ще му падне пердето.

Гледаме се кръвнишки, проснати на захабения, прашен син килим на банката. Приятелят ни Ричи е до лего-масичката, по-точно наполовина под нея, сред блокчетата, които се пръснаха на пода, когато онзи с пистолета влетя разтреперан в залата с крясъци

и викове. Одри е точно зад мен. Ходилото й е върху крака ми, който вече е изтръпнал .

Пистолетът на онзи е насочен към носа на нещастното момиче на гишето. На баджа на ревера й пише "Миша". Горката Миша. Тя се тресе почти колкото онзи с пистолета, докато чака някакъв пъпчив двадесет и девет годишен тип с вратовръзка и мокри петна под мишниците да напълни торбата с пари.

- Не е зле тоя тип да побърза - казва Марв.

- Това вече го казах - напомням му.

- И какво от това? Аз не мога ли да го кажа?

- Махни си крака от мен - казвам на Одри.

- Какво? - отговаря ми тя.

- Казах да си разкараш копитото от мен. Кракът ми изтръпна.

Тя се отдръпва неохотно.

- Благодаря.

Онзи с пистолета се обръща и за последно изкрещява:

- Кое копеле приказва там?

Трябва да ви кажа, че Марв никак не е лесен. Умира да препира. Понякога е ужасно неприятен. Той е от онези приятели, с които вечно се караш, особено когато стане дума за скапания му "Фалкон". А когато е в настроение, е пълен инфантил.

Сега той подмята закачливо:

- Ед Кенеди, господине! Ед приказва.

- Много благодаря! - изръмжавам.

(Ед Кенеди е пълното ми име. На деветнайсет съм и карам такси, без да съм навършил допустимата възраст. Аз съм типичен младеж от най-отдалечените покрайнини на големия град - какво да говорим за перспективи и възможности... Но като оставим това настрана, чета повече книги, отколкото е редно, и определено не съм бог в секса и плащането на данъци. Драго ми е да се запознаем.)

- Млъкни тогава, Ед! - изревава онзи с патлака. Марв се подсмихва. - Че ще дойда и ще те гръмна в задника!

Все едно отново сме в училище и садистът математик реве команди от катедрата, макар че хич не му пука за нищо и само чака звънеца, за да се прибере вкъщи, да пие бира и да се гои пред телевизора.

Поглеждам към Марв. Изпитвам желание да го убия.

- Все едно не си на двайсет, дявол да го вземе! Какво искаш, да ни изтрепят ли?

- Млъквай, Ед! - Този път гласът на онзи с оръжието е по-силен.

Прошепвам още по-тихо:

- Ако ме застреля, ти ще си виновен! Знаеш го, нали?

- Казах да млъкнеш, Ед!

- Това е само една хубава шега, нали, Марв?

- Точно така! - Онзи с пистолета забравя за жената на гишето и тръгва към нас побеснял. Ние вдигаме поглед към него.

Марв.

Одри.

Аз.

И всички останали нещастници, проснати на пода като нас.