Аз съм пратеникът

Първият е Марв, който никога не млъква, опитва се да пуши пура и същевременно да се наслаждава на играта.

Вторият е Ричи, който постоянно мълчи и си мърда смешната татуировка на десния бицепс. През цялото време надига бирената бутилка с дълго гърло и попипва бакенбардите си, които стоят като залепени върху момчешкото му лице.

Третата е Одри. Тя седи срещу мен, без значение къде играем. Има пясъчноруса коса, стройни крака, най-очарователните криви зъби на света и хубави бедра. Гледа много филми и също е таксиметров шофьор.

И накрая съм аз.

Преди да кажа каквото и да било за себе си, трябва да ви съобщя някои факти:

1. На деветнайсет Боб Дилън е имал солиден опит на сцената в Гринич Вилидж, Ню Йорк.

2. Деветнайсетгодишният Салвадор Дали вече е имал няколко шедьовъра като художник и бунтар.

3. На деветнайсет Жана д’Арк е била най-търсената жена на света, след като е направила революция.

Та така, да ви кажа за Ед Кенеди, също на деветнайсет... Точно преди банковия обир направих рекапитулация на живота си.

Таксиметров шофьор - при това бях излъгал за възрастта си, защото трябва да имаш навършени двайсет години. Не е кой знае каква кариера.

Никаква тежест в обществото. Нищо.

Бях разбрал, че светът е пълен с хора, които вървят към величието, докато аз изпълнявах нарежданията на оплешивяващ бизнесмен на име Дерек и в петък вечер гледах да избягвам пияниците, които можеха да повърнат в колата ми или да ми избягат. Всъщност идеята да опитам с таксито беше на Одри. Не й трябваше много време да ме убеди, най-вече защото бях влюбен в нея от години. Никога не бях напускал градчето. Не ходех в университет. Ходех при Одри.

Постоянно си задавах въпроса: "Е, Ед, какво си постигнал за деветнайсет години?" Отговорът беше прост.

Едно голямо нищо.

Бях го споменавал пред няколко души, но всички те ми казваха да си налягам парцалите. Марв ме нарече рядко мрънкало. Одри ми каза, че на деветнайсет още ми е рано за криза на средната възраст. Ричи просто ме изгледа, все едно му говорех на непознат език. А когато го споменах пред майка ми, тя заяви:

- А така, я вземи сега се разреви!

Мама ще ви хареса, повярвайте ми.

Живея в една съборетина заради ниския наем. Малко след като се нанесох, разбрах от брокера, че собственик бил шефът ми. Моят шеф е гордият основател и управител на фирмата за таксиметрови превози, в която работя - "Свободни таксита". Доста съмнителна фирма, меко казано. С Одри нямахме никакъв проблем да ги убедим, че сме достатъчно възрастни и опитни да караме такси. Преправяш някоя и друга цифра в удостоверението за раждане, показваш им някаква шофьорска книжка и си приет. Започнахме работа още същата седмица, защото не им достигаха хора. И никакви препоръки и проверки. Никакви формалности. Не е за вярване колко може да постигне човек с хитрост и измама. Както е казал Расколников: "Кьдето разумът е безсилен, дяволът помага!” Ако не друго, поне мога да претендирам за титлата ”най-млад таксиджия в околността” - шофьор вундеркинд. Това е постижението с обратен знак, което оформя живота ми. Одри е с няколко месеца по-голяма от мен.

Съборетината, която обитавам, е близо до града, но тъй като не ми разрешават да се прибирам с таксито, до работата ми е доста път пеша. Освен ако Марв не ме закара. Причината да нямам собствена кола е, че возя хората насам-натам по цял ден и цяла нощ. Последното нещо, което ми се иска да правя в свободното си време, е да карам.

Градчето, в което живеем всички, е съвсем обикновено. Намира се оттатък последните квартали на столицата и има хубави и недотам хубави части. Сигурно няма да се изненадате, като ви кажа, че аз произхождам от недотам хубавите части. Цялото ми семейство е израснало в най-северния район, което е нещо като наша мръсна тайна. Там бъка от бременни тийнейджърки, празноглави безработни бащи и майки като моята, които пушат, пият и излизат пред хората с ботуши от овча кожа Щ Къщата, в която израснах, беше абсолютна дупка, но аз останах там, докато брат ми Томи завърши училище и отиде да учи в университета. Понякога си давам сметка, че и аз бих могъл да направя същото, но ме мързеше да уча. Четях книги, вместо да уча математика и всичко останало. Можех да взема някакъв занаят, но тук не приемат чираци, особено такива като мен. Заради мързела, за който вече споменах, училището не ми вървеше, като изключим английския благодарение на четенето. И тъй като баща ми пропиваше всичките ни пари, след училище направо започнах работа. Най-напред в една невзрачна верига за хамбургери, чието име ме е срам да ви кажа. После подреждах папките в една прашна счетоводна кантора, която затвори само седмица след постъпването ми. И накрая -върхът, кулминацията на моята трудова кариера до момента.

Таксито.