Аз съм пратеникът

- Какво правиш? - отчаяно изкрещява Марв от другата страна на улицата. Светът му се руши. - Това е моята кола!

Чува се вой на сирени.

Онзи се свлича на колене и процежда:

- Какъв съм идиот!

Не мога да не се съглася.

Поглеждам го и за миг ми дожалява за него. Пред мен стои може би най-големият карък на земята. Най-напред ограбва банка, пълна с безнадеждни идиоти - говоря за себе си и за Марв. После транспортът му си заминава. И накрая се добира до друга кола, но това е най-жалката трошка в цялото Южно полукълбо. Наистина малко му съчувствам. Представете си - какво унижение.

Ченгетата го закопчават и го отвеждат, а аз казвам на Марв:

- Видя ли сега? - И повтарям по-настойчиво: - Видя ли? Това само показва колко е скапана тази кола! - Спирам за миг, за да може да го осъзнае. - Ако ставаше за нещо, тоя тип вече да е изчезнал, така ли е?

- Сигурно - признава Марв.

Трудно ми е да кажа дали не съжалява, че онзи не се е измъкнал, само и само да се види, че колата му не е чак такъв боклук.

Улицата и седалките са посипани със стъкла. Опитвам се да разбера кое има по-смачкан вид - прозорецът или физиономията на Марв.

- Слушай - казвам, - извинявай за стъклото.

- Няма нищо - отвръща Марв.

В ръката ми пистолетът е топъл и лепкав като топящ се шоколад.

Идват нови полицаи да ни разпитват.

Откарват ни в управлението и ни питат за обира, какво точно е станало и как съм се добрал до пистолета.

- Просто го изпусна, така ли?

- Нали вече ви казах!

- Слушай, синко - казва ченгето и вдига поглед от книжата си. - Не е нужно да ми се репчиш.

Има бирено коремче и прошарени мустаци. Защо ли толкова много полицаи смятат, че трябва да носят мустаци?

- Да се репча? - повтарям.

- да се репчиш.

Да се репча.

Харесва ми тази дума.

- Извинявайте - казвам. - Той просто го изпусна, докато тичаше, а аз го вдигнах и хукнах да го гоня. Това е всичко. Онзи беше гола вода, съгласен ли сте?

- Абсолютно.

Разпитът продължава още известно време. Единственият път, когато ченгето с биреното коремче показва признаци на раздразнение, е повторното напомняне на Марв, че му се полага обезщетение за колата.

- Онзи син "Фалкон" ли? - пита.

- Точно той.

- Честно да ти кажа, синко, тая кола е абсолютна таратайка. Жив резил.

- Казах ти! - подхвърлям аз.

- Няма дори ръчна спирачка, за бога!

- И какво от това?

- Имаш късмет, че отърваваш глобата. Не си струва.

- Много благодаря.

- Няма защо - усмихва се ченгето.

- И ще ти дам един съвет.

Почти сме на вратата, когато ни става ясно, че полицаят още не е свършил.

- Да? - пита Марв.

- Защо не си купиш нова кола, синко?

Марв отговаря сериозно:

- Имам си причини.

- Какви? Нямаш пари?

- А, пари си имам. Все пак работя! - Той дори успява по някакъв начин да звучи саркастично. - Въпрос на приоритети. - Само човек, който се гордее с колата си, би могъл да се усмихва по този начин. - И освен това си обичам колата.

- Е, така може - отсича ченгето. - Довиждане.

- Какви са пък тези приоритети? - питам Марв от другата страна на вратата.

Той гледа безизразно право пред себе си.

- Млъкни, Ед! Може днес да си герой за всички останали, но за мен си шибаният гадняр, който ми пръсна стъклото.

- Искаш да ти го платя ли?

Той ме удостоява с усмивка.

- Не.

Честно да си кажа, олеква ми. По-скоро бих умрял, отколкото да дам и цент за този "Фалкон".

Когато излизаме от управлението, Одри и Ричи ни чакат, но не са сами. Около тях са се струпали репортери, които тутакси ни нашракаха куп снимки.

- Ето го! - извиква някой и още преди да съм се опомнил, тълпата ме заобикаля и започва да задава въпроси. Аз отговарям според силите си и отново обяснявам какво се е случило. Градът, в който живея, не е толкова малък - имаме си радио, телевизия и вестници и всички тези хора имат да водят предавания и да пишат статии за следващия ден.

Представям си заглавията. "Таксиметров шофьор става герой" би звучало чудесно, но по-вероятно е да бъде нещо от сорта на "Местен безделник свършва полезна работа". Марв има да ми се смее...

След десетина минути тълпата се разпръсва и ние се връщаме на паркинга. На предното стъкло на фалкона под чистачката е пъхнат хубав голям фиш.

- Копелета! - заявява Одри, а Марв го измъква и го чете. Причината да отидем в банката беше Марв да си внесе заплатата. Сега ще трябва с парите да си плати глобата.

Опитваме се да изчистим парчетата стъкло от седалките и се качваме. Марв завърта ключа седем-осем пъти. Колата не пали.

- Чудно! - казва той.

- Типично - отговаря Ричи.

Двамата с Одри не казваме нищо.

Одри сяда зад волана, а останалите бутаме. Закарваме колата до нас, защото е най-близо. Няколко дни по-късно ще получа първото послание. То променя всичко.

2.♦ Въведение към живота ми: сексът трябва да е като математиката ♦

Ще ви кажа няколко думи за живота си. Играя карти няколко вечери в седмицата. Това ни е заниманието.

Играем една игра, която се казва "Злоба" - не е особено трудна и е единствената, която ни харесва на всички и не се караме много.