Аз съм пратеникът

Имам си и съквартирант. Казва се Портиер и е на седемнайсет. Той седи пред замрежената външна врата и слънцето изпъстря със светли петна черната му козина. Старите му очи сияят. Той се усмихва. Казва се Портиер, защото от съвсем ранна възраст обича да седи до външната врата. Правеше го ♥ дома, прави го и сега в моята съборетина. Обича да седи там, където е приятно и топло, и не пуска никого да влезе. Не за друго, а защото е много стар и не му се мърда. Той е кръстоска между ротвайлер и немска овчарка и смърди с някаква особена миризма, която нищо не може да изличи. Сигурно затова никой освен приятелите ми картоиграчи не влиза вкъщи. Вонята на кучето удря новодошлия право в носа и дотук. Никой не е толкова луд да остане по-дълго, камо ли да влезе вътре. Аз дори се опитвах да го накарам да използва дезодорант. Втривах го под мишниците му в промишлени количества. Пръсках го от главата до петите, но от това той смърдеше още по-силно. Направо на скандинавски клозет.

Портиер беше на баща ми, но когато старецът умря преди половин година, мама ми го пробута на мен. Беше й писнало да използва за тоалетна мястото точно под простора й.

(”Може да ходи където си иска из двора. Но къде го прави той?

- питаше тя и сама си отговаряше: - Точно под скапания простор!”)

Така че, когато се изнесох, го взех със себе си.

В моята съборетина.

При неговата врата.

И той е щастлив.

Аз също.

Той е щастлив, когато слънцето го топли през мрежата. Щастлив е да спи там и да се отдръпва лекичко назад, когато се опитвам вечер да затворя дървената врата. В такива моменти страшно го обичам това куче. Аз така или иначе го обичам. Но как смърди само, господи!

Сигурно скоро ще умре. Очаквам всеки момент това да стане

- все пак е на седемнайсет. Но не мога да си представя отсега как ще го приема. Сигурно ще умре спокойно в съня си и безмълвно ще се отдръпне в себе си. Обикновено си представям как коленича до вратата, хвърлям се върху тялото му и ридая, заровил лице в смрадливата му козина. Чакам го да се събуди, но това не става. Погребвам го. Изнасям го навън и усещам как топлината се сменя със студ, докато хоризонтът бушува и рухва в задния ми двор. Засега обаче той е добре. Виждам го, че диша. Само дето смърди, все едно е умрял.

Имам телевизор, на който му трябва време да загрее, телефон, който почти не звъни, и хладилник, който бръмчи като радио.

Върху телевизора стои снимка на семейството ми отпреди години.

И понеже почти не гледам телевизия, рядко поглеждам и снимката. Никак не е лоша всъщност, макар че е хванала прах. Майка ми, баща ми, двете ми сестри, аз и по-малкият ми брат. Половината от нас се усмихват, другата половина - не. Това ми харесва.

Като говорим за семейството ми, майка ми е от онези жилави жени, дето никой не може да им излезе насреща. А в последно време си е изработила и навика да псува, за което ще ви кажа малко по-нататък.

Както вече казах, баща ми умря преди около половин година. Той беше самотен, свестен, тих впиянчен неудачник. Бих могъл да кажа, че да живееш с майка ми не е лесно и затова се е пропил, но знам, че това не го извинява. Можеш да си измисляш всякакви извинения, без самият ти да им вярваш. Той доставяше мебели. Когато умря, го намериха седнал в един стар фотьойл вътре в камиона. Просто си седял там, мъртъв и умиротворен. Имало още сума ти неща за разтоварване. После разправяха, че се е скатавал. И тогава черният му дроб отказал.

Брат ми Томи се оправи доста добре. Той е с една година по-малък от мен и учи в университета в големия град.

Сестрите ми се казват Лий и Катрин.

Когато Катрин забременя на седемнайсет, плаках. Тогава бях на дванайсет. Скоро след това тя напусна дома ни. Никой не я е гонил. Просто си замина и се омъжи. Това беше голямо събитие по онова време.

Година по-късно, когато си тръгна и Лий, нямаше проблеми. Тя не беше бременна.

Аз съм единственият, който останах тук. Всички останали заминаха за града и живеят там. Томи е най-добре. Кани се да става адвокат. Дано да му потръгне. Сериозно го казвам.

До снимката на телевизора има и още една - на нея сме Одри, Марв, Ричи и аз. Миналата Коледа нагласихме таймера на апарата на Одри - и ето ни четиримата. Марв е с пура, Ричи е полуусмихнат, Одри се смее, а аз държа картите си и се блещя в най-калпавата ръка, която се е падала на някого, откакто свят светува.

Готвя.

Ям.

Пера, но рядко гладя.

Живея в миналото и вярвам, че Синди Крауфорд е най-добрият супермодел на света. Това е животът ми.

Имам тъмна коса, почти мургава кожа и кафяви очи. Мускулите ми са що-годе нормални. Би трябвало да вървя по-изправен, но не го правя. Обичам да стоя с ръце в джобовете. Ботушите ми почти се разпадат, но аз продължавам да ги нося, защото си ги обичам и си ги пазя.

Често ги обувам и излизам. Понякога отивам до реката, която минава през града, или си правя разходка до гробището - да навестя баща ми. Портиер идва с мен, разбира се, стига да е буден.

Най-много обичам да вървя с ръце в джобовете, с Портиер от едната ми страна, и да си представям, че Одри върви от другата.