Аз съм пратеникът

Чувствам, че съм на път да изгубя разсъдъка си. Боя се, че ако не се върна на "Едгар Стрийт" следващите няколко вечери, ще полудея. Ако детето не беше излязло... Но аз знаех, че ще излезе. Или би трябвало да знам. То всеки път излиза и плаче на верандата, а след него и майка му. Докато лежа по гръб с отворени очи, си давам сметка, че е трябвало да се срещна с него. Че съм очаквал то да ми даде кураж. Да ме принуди да вляза. Но всичко приключи по най-жалък начин. По-зле не би могло да бъде. Чувството, което ме връхлита, е още по-непоносимо.

В 2:27 през нощта телефонът иззвънява.

Въздухът трепери от звъна му. Скачам, хуквам към него и го гледам. Това не е на добро.

- Ало!

Оттатък не бързат да ми отговорят.

- Ало! - казвам отново.

Онзи отсреща най-сетне проговаря и аз си представям движението на устните, оформящи думите. Гласът е сух и дрезгав. Доста дружелюбен, но все пак делови.

- Провери си пощата, Ед.

Надвисва тишина и гласът замира. Отсреща вече не се чува дишане.

Затварям и излизам навън. Бавно се отправям към пощенската кутия. Звездите вече ги няма и ръми ситен дъжд. Всяка стъпка ме приближава към неизвестността. Ръката ми трепери, когато посягам към капака. Бъркам вътре.

Напипвам нещо студено и тежко.

Пръстът ми ляга върху спусъка.

Потрепервам.

К.♦ Убийство при катедралата ♦

В пистолета има само един патрон. За един човек. Чувствам се най-нещастното създание на земята. Казвам си: " Ти си таксиметров шофьор, Ед! Как се забърка в тази каша? Трябваше просто да си лежиш на пода в оная банка Седя до масата в кухнята и пистолетът се затопля в ръката ми. Портиер е буден и си иска кафето, но аз съм неспособен да се помръдна, само седя и зяпам оръжието. Онзи, който е нагласил всичко това, кой знае защо ми е дал само един патрон. Не му ли е ясно, че като нищо мога да си прострелям крака, преди да направя каквото и да било друго? Не знам. Всичко това вече отива твърде далеч. Та това е пистолет, за бога! Мога да убия кого ли не. Най-напред, аз съм страхливец. Второ, съм слаб. И трето, онова в банката явно е било чист късмет, защото никой никога не ме е учил как се държи пистолет...

Сега вече се ядосвам.

Питам се защо точно аз. Но и без въпроси знам какво трябва да сторя. Предните два пъти ти беше хубаво, нали? Е, сега ще ти се наложи да свършиш и това.

А ако не го направя? Онзи по телефона може да тръгне да ме преследва. Дали пък не ми казва тъкмо това? Или ще свърша работата, или останалите патрони ще са за мен.

По дяволите, не мога да заспя повече!

Още малко и ще получа херния.

Преглеждам колекцията от стари плочи, наследство от баща ми. За преодоляване на стреса. Ровя припряно из албумите и най-сетне откривам онова, което търся. "Проклеймърс". Пускам плочата и я гледам как се върти. Прозвучават първите нелепи ноти на "Петстотин мили" и ми се иска да строша нещо. Дори "Проклеймърс" тази нощ ме карат да се чувствам гадно. Музиката им е отвратителна.

Крача из стаята.

Портиер ме гледа, сякаш съм полудял. Да, полудял съм. Вече няма съмнение.

Три сутринта е. Надул съм до дупка "Проклеймърс" и знам, че трябва да изляза да убия някого. Да има някаква полза и от мен, нали така?

Пистолет.

Пистолет.

Думата ме пронизва като куршум и за кой ли път поглеждам към него, за да се уверя, че е истински. Ярката светлина от кухнята осветява и част от хола. Портиер протяга лапа и лекичко ме драска - иска да го погаля.

- Разкарай се, Портиер! - излайвам насреща му, но огромните му кафяви очи ме молят да се успокоя,

Предавам се и го погалвам по корема за извинение. После правя кафе. Няма шанс да заспя тази нощ. "Проклеймърс" току-що са започнали ново парче - следващото след "Петстотин мили" - и този път ми звучат по-малко безнадеждно.

Докато карам таксито из града, си мисля, че безсънието със сигурност убива. Вече е ден. Очите ми парят. Стъклото е свалено и топлият въздух дълбае в тях, но не затварям. Пистолетът е вкъщи под дюшека, където го оставих през нощта. Пистолетът под дюшека, а картата - в чекмеджето. Трудно ми е да кажа кое ме тормози повече. Сепвам се и си казвам, че е време да спра да хленча.

В гаража виждам Одри да се целува с един от новите шофьори. Едва ли е по-висок от мен, но явно ходи да тренира. Езиците им се докосват и се извиват. Ръцете му са на хълбоците й, а нейните - в задните джобове на джинсите му.

Добре че не взех пистолета, си казвам, но знам, че това са празни приказки.

- Здрасти, Одри - измърморвам, когато ги подминавам, но тя не ме чува.

Запътвам се към канцеларията на шефа. Джери Бостън. Джери е изключително дебел,

с мазна коса, занизана върху плешивината на темето му.

Чукам на вратата му.

- Влез! - обажда се той отвътре. - Време беше... - И спира насред изречението. - А, помислих си, че е Мардж. Отиде да ми вземе кафе още преди половин час.