Аз съм пратеникът

- Давай, Ани! Давай! Смачкай ги, момичето ми! Разкажи им играта! Мини я, миличка, можеш да я биеш!

Аз по-скоро бих останал втори, отколкото да слушам такива простотии.

Бащата на Софи не е такъв.

Той е слязъл до самата ограда и наблюдава състезанието напрегнато, но не вика. Само гледа.

Усещам напрежението му, докато тласка с волята си дъщеря си напред пред другото момиче. Когато то изпреварва Софи, той поглежда за миг към другия баща, но това е всичко. И когато печели състезанието, му ръкопляска. Ръкопляска и на Софи. А другият баща се е изпъчил така противно, сякаш той самият е останал без дъх от тичане и е спечелил.

Когато Софи се приближава и застава до баща си, той я прегръща през рамо. Разочарованието му ляга тежко върху раменете й.

Бащата на Софи, кой знае защо, ми напомня за моя баща, само дето той никога не ме е прегръщал през рамо. Да не говорим, че беше алкохолик. Приликата е в държанието му, в мълчаливостта му. Баща ми беше тих човек и за никого лоша дума не казваше. Отиваше в кръчмата и стоеше там, докато затвореха. Тръгваше си пеша, за да изтрезнее, но никога не успяваше напълно. Въпреки това на другия ден ставаше и отиваше на работа. Нито веднъж не пропусна. Майка ми вилнееше и беснееше, обсипваше го с обиди, но той никога не реагираше. Нито веднъж не й отговори по същия начин.

Бащата на Софи изглежда точно такъв, ако не смятаме момента с пиенето. С две думи, изглежда джентълмен.

Двамата се запътват заедно към майката и сядат на хълма. Бащата и майката се държат за ръце, а Софи пие някаква енергийна напитка. Едно от онези семейства, в които си казват "Обичам те” преди лягане, сутрин на ставане и тръгвайки за работа.

Софи е свалила бутонките от краката си. Поглежда ги и казва с въздишка:

- Мислех, че са ми на късмет.

Сигурно са й наследство от майка й или от някой друг успял роднина.

Докато тримата седят на земята, аз издебвам момента да разгледам по-добре обувките. Избеляло синьо и жълто. Стари и съвсем износени.

И не каквито трябва.

Момичето заслужава нещо по-добро.

- Не съм те виждала напоследък.

- Бях зает.

10♦ Кутията за обувки ♦

С Одри седим вкъщи на верандата и пием евтин алкохол, както обикновено. Портиер излиза и се опитва да си изпроси малко, но вместо това аз го потупвам приятелски.

- Още ли получаваш карти по пощата?

Естествено тя знае много добре, че не съм изхвърлил асото каро. Никой нормален човек не би си изхвърлил богатството на улицата, нали така? Карите са пари. Трябва да се пазят.

Мила, мисля си. Софи. Жената от "Едгар Стрийт " и дъщеря й Анджелина.

- Не, още съм на първата.

- Мислиш ли, че ще има и други?

Замислям се и не мога да реша дали искам да получа други, или не.

- И първата ме озори доста.

Пием.

Често се отбивам при старата жена и тя ми показва отново снимките си, а аз й чета "Брулени хълмове”. Това започва да ми харесва. Тортата е свършила преди няколко дни, слава богу, но тя е все така мила. Цялата се тресе, но пак е мила.

Софи губи и на следващото състезание, този път на осемстотин метра. С тези стари скъсани обувки бяга съвсем иначе. Трябва й нещо по-добро, за да бяга по същия начин, както го прави сутрин. Тогава тя е истинската Софи. Съвсем различна, почти откъсната от себе си.

Следващата събота, рано сутринта, отивам у тях и чукам на вратата. Отваря баща й.

- Какво обичате?

Чувствам се притеснен, сякаш съм отишъл да питам може ли дъщеря му да излезе с мен. В дясната си ръка държа кутия за обувки и той поглежда към нея. Аз бързо я вдигам и казвам:

- Имам колет за дъщеря ви Софи. Надявам се да й станат.

Предавам му кутията. Той изглежда объркан.

- Кажете й само, че един младеж й е донесъл нови обувки.

Човекът ме гледа, сякаш съм мъртвопиян.

- Добре. - усещам, че с мъка сдържа присмеха си. - Ще й кажа.

- Благодаря.

Обръщам се и си тръгвам, но той ме спира.

- Чакайте!

- Да, господине?

Той озадачен вдига кутията към мен.

- Знам - казвам.

Кутията е празна.

Не съм успял да се обръсна и съм плувнал в пот, когато стигам до спортната площадка. В шест сутринта закарах таксито в гаража и тръгнах към дома на Софи, а оттам - на пистата. По пътя закусих с кренвиршка и кафе.

Обявяват старта на хиляда и петстотин метра и тя излиза боса.

Аз се усмихвам.

Боси обувки...

- Само дано не я настъпи някой - казвам си.

Няколко минути по-късно баща й застава до оградата. Състезанието започва.

Онзи дръвник пак започва да крещи.

След първата обиколка Софи се спъва.

Когато пада, е точно след челната група от пет момичета, които се откъсват на около двадесет и пет метра напред. Когато се изправя, това ми напомня онзи момент от "Огнените колесници'^,[6], когато Ерик Лидъл пада, но после надбягва всички и побеждава.

Има две обиколки до финала, а тя все още изостава.