Аз съм пратеникът

Тя поглежда за последен път в земята, посяга за горнището си и пита:

- Не си много по тичането, нали?

За миг се наслаждавам на гласа й. Вкусът му е като ягоди върху устните ми. Може би го чувам за последен път.

- Не съм.

Още няколко секунди продължава мълчаливото ни сближаване, после тя отново хуква. Аз я следя с поглед и слушам как босите й ходила докосват земята. Харесвам този звук. Той ми напомня за гласа й.

Ходя на площадката всяка сутрин, преди да отида на работа, и тя е там. Всеки ден без изключение. Една сутрин вали силен дъжд, но тя пак е там.

Една сряда си вземам почивка (като си казвам, че човек трябва да прави жертви, когато го зове по-висш дълг). Заедно с Портиер се запътвам към училището. Около три часът е. Тя излиза с няколко приятелки. Това ме радва, защото съм се надявал да не е сама. Свенливостга й донякъде ме притеснява.

Забавно е да гледаш някого отдалеч, без да чуваш гласа му. Това напомня за ням филм. Гадаеш какво си говорят хората. Гледаш движението на устните им и си представяш звука от стъпките им. Чудиш се какво ли си казват, дори нещо повече, какво си мислят.

Забелязвам нещо странно - когато към момичетата се приближава някое момче и тръгва с тях, бягащото момиче отново забива поглед в земята. Когато момчето си тръгва, тя отново се оживява.

Размишлявам известно време за това и стигам до извода, че може би й липсва самочувствие. Като на мен.

Може би се чувства твърде висока и непохватна и не си дава сметка колко е красива в очите на другите. Мисля си, че ако е само това, скоро всичко ще се оправи.

Клатя глава сам на себе си.

Чуй се само, щяла да се оправи! Откъде можеш да знаеш, по дяволите? Да не би ти самият вече да си добре, Ед? Много се съмнявам и съм абсолютно прав. Не ми е работа да кроя планове и да предричам каквото и да било във връзка с това момиче. Трябва да правя само онова, което се очаква от мен, и да се надявам, че е достатъчно.

Няколко пъти наблюдавам къщата й през нощта.

Нищо не се случва.

Никога.

Докато стоя там и мисля за момичето, за старата Мила и за ужаса на "Едгар Стрийт", осъзнавам, че дори не знам името на това момиче. Кой знае защо съм решил, че трябва да е нещо от рода на Алисън, но обикновено мисля за нея като за бягащото момиче.

Отивам на едно от лекоатлетическите състезания, които се провеждат в края на всяка седмица през лятото. Виждам я там с останалите членове на семейството й. Има още едно момиче, по-малко от нея, и съвсем малко момченце. Всички са с черни шорти и светло-сини фланелки с пришити на гърба номера. Нейният е 176 и е точно под надписа: "Мило - вашата напитка".

Обявяват старта на състезанието по бягане на 1500 метра за девойки до петнадесет години и тя се изправя, отупвайки сухата трева от шортите си.

- Успех! - казва майка й.

- Стискаме палци, Софи - обажда се и бащата.

Софи.

Харесва ми.

Чувам името в главата си и грижливо го премервам към лицето й. Пасва идеално.

Тя все още отупва тревата от шортите си, когато си спомням за съществуването на другите две деца. Те изчезват нанякъде и мога да съсредоточа вниманието си изцяло върху Софи. Момичето отива да тласка гюлле, а момчето се запилява да играе на войници с някакво грозно копеленце на име Кирен.

- Мамо, може ли да си поиграя с Кирен? Моля те!

- Добре, но внимавай да не пропуснеш състезанието. Седемдесетте метра са след малко.

- Добре. Хайде, Кирен.

За миг се чувствам щастлив, че нося простичкото и непретенциозно име Ед. Не Едуард, Едмън, Едуин, а просто Ед. Понякога е хубаво да си банален за разнообразие.

Софи ме вижда, когато се изправя, и по лицето й за миг пробягва задоволство. Изглежда й е приятно да ме види, но това не й пречи веднага да извърне поглед. Тя тръгва към старта с чифт разкривени стари бутонки в ръка (мисля, че при юношите са позволени на по-дългите дистанции), когато чувам гласа на баща й.

- Софи!

Тя се обръща.

- Можеш да победиш, стига да искаш.

- Благодаря, татко.

Тя тръгва бързо към старта, но се обръща още веднъж към мястото, където съм седнал на слънце и дъвча шоколадов кейк. По устните ми са полепнали кокосови стърготини, но вече е твърде късно да ги избърша. Тя така или иначе няма да ги види от такова разстояние. Хвърля ми само един бърз поглед и продължава. Вече знам какво трябва да направя.

Ако бях някой футсльо, щях да кажа, че това е най-лесната работа. Раз-два, и готово. Да, но не съм такъв.

Не мога да си позволя да го кажа, защото се сещам за "Едгар Стрийт". Разбирам, че всяко едно приятно поръчение ще е последвано от друго, което ще ми извади душата, затова съм благодарен за сегашното. Денят е хубав и това момиче ми харесва. Харесва ми още повече, докато бяга редом с друго високо и слабо момиче, което все пак като че има леко предимство. Те през цялото време са наравно, но накрая другото момиче финишира по-силно. То удължава крачка, а някакъв мъж крещи с все сила: