Аз съм пратеникът

Гледам я как навежда глава и се извръща. Краката й са обръснати, което трябваше от самото начало да ми подскаже, че е момиче. Те са дълги и хубави. Вижда се, че е от онези момичета, които, макар и слаби, си имат всичко. Малки, но добре оформени гърди, изправен гръб, стройни бедра и изваяни прасци. Босите й ходила не са нито големи, нито малки и докосват леко земята. Красива е.

Тя е красива, а аз съм засрамен.

Момичето едва ли има повече от петнайсет години. Замаян съм. Раздиран вътрешно. Любовта и похотта се борят в мен. Не мога да устоя на това момиче, което тича босо в пет и половина сутринта. Безсилен съм.

Тръгвам си към къщи и се питам от какво ли се нуждае тя. Кое е онова, което трябва да й дам? Тръгвам по метода на изключването. Щом живее на хълма, значи не са й нужни пари. Не мисля, че й трябва и приятел, но кой знае?

Тя бяга.

Трябва да е нещо свързано с това. Не може да е друго. Всяка сутрин аз съм там, макар че се крия и съм почти сигурен, че не ме вижда.

Един ден решавам да внеса напредък в отношенията ни и я следвам. Пак съм с джинсите и ботушите си и стара бяла тениска. Тя е пред мен и сякаш не тича, а се разхожда.

А на мен ми излиза душата.

Когато тръгнах, се чувствах като на финалната права на олимпийски турнир. А сега изглеждам точно така, както се очаква - един таксиметров шофьор, който не се движи

достатъчно.

Чувствам се жалък.

Тромав.

Краката ми с мъка се откъсват от земята и ме влачат напред. Ходилата ми сякаш орат пръстта и затъват в нея. Дишам колкото мога по-дълбоко, но нещо е запречило гърлото ми. Дробовете ми изнемогват. Усещам как вътре в мен въздухът сякаш изкачва стена, за да се спусне надолу, но пак не ми стига. Въпреки това продължавам да тичам. Трябва.

Тя се насочва към игрището в покрайнините на града, където е спортната площадка. То е разположено на дъното на малка долина и аз си отдъхвам с облекчение, защото ще тичаме надолу. Само връщането ме притеснява.

Когато стигаме площадката, тя прескача оградата и окача горнището си на нея. А аз се затътрям до едно дърво и се стоварвам в сянката му.

Момичето започва да прави обиколки и се върти в кръг на стадиона.

А на мен ми се върти главата.

Г ади ми се и изпитвам нужда да повърна. Умирам от жажда, но ме мързи да отида до чешмата, затова оставам проснат под дървото и подгизнал от пот.

Господи, Ед - ругая се мислено. - Ти си едно инфантилно копеле! Даже повече, отколкото съм допускал.

Знам, отговарям си.

Това на нищо не прилича.

Знам.

Знам и това, че не бива да лежа като торба под дървото, но вече нямам никакво желание да се крия от момичето. Ако ме вижда, значи ме вижда, и толкова. Не мога да мръдна, камо ли да се крия, а утре ще съм напълно схванат.

Тя спира за малко и прави упражнения за разтягане, а в това време аз най-сетне успявам да си поема дъх като хората.

Десният й крак е на оградата. Дълъг и красив.

Не мисли за това. Не мисли за това, казвам си.

По някое време, докато разсъждавам така, тя ме забелязва, но тутакси отмества поглед. Навежда глава и забива очи в земята. Също като първата сутрин. Само за секунда. Виждам, че тя никога няма да дойде при мен. Разбирам го, докато сваля крака си от оградата и качва другия. Ще трябва аз да отида при нея.

Когато свършва с разтягането и посяга за горнището си, аз се изправям и тръгвам към

нея.

Тя се затичва, но спира.

Разбирам, че знае.

Усеща, че съм тук заради нея. Делят ни шест-седем метра. Аз гледам в нея, а тя гледа в земята на няколко сантиметра от десния ми глезен.

- Здравей - казвам.

Толкова тъпо прозвучава, че няма накъде повече. Следва пауза и вдишване.

- Здрасти - най-сетне отговаря тя.

Погледът й все така е прикован в земята пред мен. Правя крачка. Само една.

- Аз съм Ед.

- Знам - казва тя. - Ед Кенеди.

Гласът й е висок, но толкова мек, че можеш да потънеш в него. Напомня ми за Мелани Грифит. Нали се сещате колко е мек гласът й? Същият е и на това момиче.

- Откъде знаеш кой съм - питам.

- Видях снимката ти, когато баща ми четеше вестника. За обира в банката, нали се сещаш.

Правя крачка напред.

- Сещам се.

Отново пауза и тя най-сетне ме поглежда.

- Защо ме следиш?

- Още не съм сигурен - отговарям уморено.

- Нали не си някой извратеняк?

- Не!

Не гледай краката й, казвам си. Не гледай краката й!

Сега тя ме поглежда съвсем открито и в погледа й се мярка същият интерес, който улових първия ден.

- Добре, радвам се. Виждам те почти всеки ден.

Гласът й е толкова сладък, че чак не е за вярване. От него лъха на ягодова есенция.

- Извинявай, ако съм те уплашил.

Тя си позволява да се усмихне плахо.

- Няма нищо. Просто... Не ме бива много да говоря с хората. - И отново отмества поглед с обичайната си свенливост. - Мислиш ли, че ще е нередно, ако не си говорим? -Сега думите прииждат забързано, за да не ме засегнат. - Нямам нищо против сутрин да си тук с мен, но не мога да говоря, разбираш ли? Чувствам се неловко.

Кимвам. Надявам се да ме вижда.

- Няма проблем.

- Благодаря.