Аз съм пратеникът

Той насочва пурата си към мен. Не би било зле да се пообръсне.

- Изхвърлих я - излъгвам, докато всички погледи са насочени към мен.

- Добра идея - одобрява Марв. - Пълна идиотия.

- Абсолютно - съгласявам се.

С това се приключва. Поне се надявам. Одри ме гледа с интерес.

Следващите няколко раздавания си мисля за онова, което се случи, когато отидох на "Харисън Авеню” 13. Честно казано, изпитах облекчение, защото всъщност нищо не се случи. Там живееше една стара жена, чиито прозорци нямаха пердета. Тя беше сама, приготви си ядене и седна да се храни и да пие чай. Мисля, че имаше за вечеря салата и супа.

И самота.

Тя се хранеше и с нея.

Харесах я.

През цялото време седях в таксито и я гледах. Беше горещо и пиех останала отпреди дни вода. Много ми се искаше жената да е добре. Изглеждаше мила и приятна. Спомням си как старомодният й чайник свиреше, докато не отиде да го успокои. Сигурен съм, че му говореше като на малко дете. Като на плачещо бебе.

Чувствах се потиснат при мисълта, че човек може да е толкова самотен, та да се утешава с компанията на свирещи съдини и да сяда да се храни сам.

Не че аз съм по-добре.

Ако трябва да съм честен, вечерям със седемнайсетгодишно куче. Двамата си пием кафето заедно. Човек би казал, че сме съпрузи, така се държим. И все пак...

Старата жена докосна сърцето ми.

Когато посегна да си налее чая, имах чувството, че налива нещо в мен, докато седях плувнал в пот в таксито. Сякаш държеше някаква невидима връв, която дръпна лекичко, за да ме отвори. Влезе, остави частица от себе си и си тръгна.

Още я усещам някъде вътре.

Седя и играя карти, а образът й се мержелее над масата. Само аз я виждам. Виждам как треперещите й ръце поднасят лъжицата към устата. Искам да я видя как се смее или показва по някакъв друг начин, че е щастлива и доволна, за да съм сигурен, че е добре. Но скоро разбирам, че трябва сам да се уверя в това.

Мой ред е.

-Ти си, Ед.

Аз съм, но не играя.

Останали са ми две карти и трябва да почукам.

Тройка спатия и деветка пика.

Единственият проблем е, че тази вечер ми трябват още карти. Не искам да печеля.

Мисля, че знам какво трябва да направя за старата жена, и се обзалагам със себе си.

Ако изтегля асо каро, съм прав.

Ако не изтегля, значи греша.

Забравям да почукам и всички ми се смеят, докато тегля картите. Първата е дама спатия. Втората - четворка купа. И третата... Да!

Всички се чудят защо се усмихвам, освен Одри, която ми смига. Тя знае, без да пита, че съм го направил нарочно. Асото каро е в ръката ми.

Това е далеч по-добре от "Едгар Стрийт".

Доволен съм.

Във вторник си обличам белите джинси и хубавите пясъчножълти ботуши. Намирам си и свястна риза. Преди това посетих сладкарницата, където ме обслужи сръчно момиче на име Миша.

- Не се ли познаваме? - попита тя.

- Възможно е, но не мога...

- Разбира се, вие сте момчето от банката! Героят.

По-скоро глупакът, помислих си аз, но казах:

- А, да, вие бяхте на касата. Сега тук ли работите?

- да - кимна тя малко смутено. - Не можах да понеса стреса в банката.

- Обира ли?

- Не, шефът ми беше голям изрод.

- Оня с пъпките и мокрите подмишници?

- Същият... Онзи ден се опита да си набута езика в устата ми.

- Ясно - казах. - Разбирам какво си мислите за мъжете - че всички сме еднакви.

- А не е ли така?

Но все пак беше мила през цялото време. Вече бях излязъл от магазина, когато чух гласа й:

- Да ти е сладко, Ед!

- Благодаря, Миша - извиках през рамо, но недостатъчно силно може би. Не обичам да вдигам много шум на публично място.

И си тръгнах.

Замислям се за това, докато отварям капака на кутията и се любувам на половинката шоколадова торта. Жал ми е за момичето, защото сигурно не е много приятно да имаш за шеф такъв тип и в крайна сметка тя е тази, която е трябвало да напусне. Копеле! Аз

умирам от страх, когато се опитвам да пусна език на някое момиче. А нямам пъпки, нито мокри подмишници. Само скапано самочувствие. Нищо повече.

Както и да е.

Хвърлям последен поглед на тортата. Мирише хубаво. Облечен съм в най-хубавите си дрехи и съм готов за излизане. Прескачам Портиер и затварям вратата зад гърба си. Денят е сребристосив и прохладен. Стигам "Харисън Авеню” точно в шест. Старата жена пак се върти около чайника.

Тревата на моравата й е златиста.

Стъпките ми хрущят по нея, сякаш някой захапва препечена филийка. Ботушите ми оставят отпечатъци и имам чувството, че наистина вървя върху гигантска препечена филия. Единственото живо нещо са розите, строени до пътеката.

Верандата й е циментова. Стара и напукана като моята.

Мрежата на вратата е разкъсана по краищата. Оръфана. Отварям я и чукам на дървената врата. Ударите съвпадат с биенето на сърцето ми.

Стъпките й приближават. Звучат като тиктакането на часовник. Отмерват времето до

този миг.

Тя стои и ме гледа и за миг се изгубваме един в друг. Чуди се кой съм, но само за част от секундата. После лицето й се озарява от внезапна догадка и тя ми се усмихва. Усмихва се с невероятна топлота и казва: