Аз съм пратеникът

Не казвам на никого. Нито приятелите ми, нито властите ще свършат работа. Трябва да се направи нещо друго. За съжаление аз съм избран да го направя.

Одри ме пита за това, докато обядваме в града, но й казвам, че хич не й трябва да

знае.

Тя ме поглежда с оня загрижен поглед, който толкова обичам, и казва:

- Моля те, Ед, внимавай.

Кимам и двамата се връщаме в колите си.

През целия ден си мисля само за това. Другите два адреса ме изпълват с нерешителност, макар нещо вътре в мен да ми казва, че няма как там нещата да са по-зле от първия.

Ходя до "Едгар Стрийт" 45 всяка вечер, докато луната преминава през всичките си фази. Понякога нищо не се случва. Той се прибира у дома и няма насилие. През тези нощи, докато чакам нещо да се случи, тишината над уличката е крехка и заредена със страх.

Един следобед, докато пазарувам, преживявам миг на неловкост. Вървя покрай щанда с кучешките храни, когато ме подминава жена с момиченце, седнало в количката.

- Анджелина - казва тя, - не пипай!

Гласът е тих, но не може да бъде сбъркан. Същият, който моли нощта за помощ, когато на леглото я тръшва и насилва пияницата с либидо на разгонена горила. Това е гласът на жената, която тихо ридае на верандата в спокойната безучастна нощ.

За миг погледът ми среща този на момиченце то.

То е русо и красиво, със зелени очи. И майката е такава, но умората е похабила лицето й.

Следвам ги известно време и когато майката се навежда да погледне пликовете със сухите супи, виждам как безмълвно се разпада на парчета. Тя стои там привита с единственото желание да се строполи на колене, но не може да си го позволи.

Когато се изправя, аз съм до нея.

Аз съм до нея и се гледаме.

- Добре ли сте? - питам.

Тя кима. И лъже.

- Добре съм.

Трябва скоро да направя нещо.

7.♦ Харисън авеню ♦

Сигурно вече ви е ясно какво съм решил да направя покрай тази ситуация на "Едгар Стрийт". Или поне сте разбрали дали сте като мен.

Страхливи.

Малодушни.

Слаби.

Естествено в безкрайната си мъдрост решавам да изчакам. Човек никога не знае, Ед. Може пък всичко да се оправи от само себе си.

Знам, че съм жалък донемайкъде, но не виждам начин да се справя на този етап. Трябва ми някакъв опит. Нужни са ми няколко победи, преди да се изправя срещу изнасилван с физиката на боксьор тежка категория.

Една вечер отново изваждам картата, докато пия кафе с Портиер. Бях му сипал нескафе и той беше впечатлен.

Отначало не искаше да го докосне.

Поглеждаше мен, после купичката си.

Ту мен, ту купичката.

Трябваха ми близо пет минути да осъзная, че ме е видял да слагам захар в чашата си с надпис "Таксиджиите не са най-големите боклуци на пътя”. Като му добавих малко захар, той видимо се оживи. Изсърба и излиза всичко, докато купичката лъсна, и взе да се оглежда за още.

Та така, седим с Портиер в хола. Той си лочи кафето, а аз се взирам в картата. В останалите адреси. "Харисън" 13 е следващият и решавам да ида там на другата вечер, точно в шест.

- Какво ще кажеш, Портиер? - питам. - Този път трябва да е по-добре, как мислиш?

Той се захилва насреща ми. Кафето му е подействало.

- Казвам ти, че почуках! - Марв насочва показалец към Ричи. - И хич не ме интересува ти какво мислиш!

- Почука ли? - пита ме Ричи. - Аз не си спомням.

- Одри, кажи му!

Тя се замисля за момент и клати глава. Марв вдига ръце. Сега трябва да тегли четири карти. В "Злоба" има такова правило. Като ти останат две карти, почукваш. Ако забравиш, преди да хвърлиш предпоследната карта, теглиш още четири. Марв много често забравя да чука.

Той начумерено си взема картите, но си личи, че едва се въздържа да не прихне. Много добре знае, че не е почукал, но всеки път се опитва да мине между капките. Това си е част от играта.

Събрали сме се у Одри, на балкона й. Тъмно е, но рефлекторните лампи са включени и хората поглеждат нагоре, когато минават покрай редицата от еднакви къщи. Улицата е съседна на моята. « Малко е мизерно, но, общо взето, става.

Около час се вглеждам в Одри и си мисля, че съм влюбен в нея по някакъв странен, боязлив начин. Боязлив, защото понякога не знам какво да правя. Не знам какво да кажа. Какво бих могъл да й кажа, когато почувствам как желанието се надига у мен? Как ще реагира тя? Мисля, че я е яд на мен, защото бих могъл да уча в университет, а аз карам такси. Чел съм "Одисей'^,[4], по дяволите, и  половината пиеси на Шекспир. И въпреки това съм безнадежден, безполезен, за нищо негоден. Разбирам, че тя просто не може да си представи да бъде с мен. Въпреки това го прави с други, които не са много по-различни от мен. Понякога не мога да се въздържа < и си представям какво правят и какво изпитват и как тя ме харесва прекалено много, за да ме слага в общия кюп.

Макар че знам.

Не е само сексът, което искам от нея.

Искам да се притисна в нея, дори само за миг, ако нищо повече не ми е позволено. Тя печели играта и ми се усмихва. Усмихвам й се в отговор. Пожелай ме, моля се аз, но нищо не се случва.

- Какво стана с оная откачена работа с картата? - пита Марв по някое време.

- Коя?

- Много добре знаеш коя!