Аз съм пратеникът

-Той е прекалено тъп, а аз съм прекалено мързелив. - Той разперва ръце. -Погледнете ме, мен ме храни бюрото по труда. По цял ден вися в пункта за залагания. И още живея с нашите... ;

И да допълня, че Ричи дори не се казва Ричи, а Дейв Санчес.

Казваме му Ричи, защото има на дясната ръка татуировка на Джими Хендрикс, но всички смятат, че повече прилича на Ричард Прайър^²

Та оттук е това Ричи. Всички му разправят на майтап, че трябва да си татуира Джийн Уайлдър^ на другата ръка, и комплектът ще е пълен. Ако е имало някога смешен тандем, това са те двамата. Кой може да каже нещо срещу филми като „Луда бъркотия“ и „Един не чул, друг не видял“?

Никой.

Само ако го срещнете, не му споменавайте за Джийн Уайлдър.

Повярвайте ми, това е единственото, което може да го вбеси. Той излиза от кожата си, особено когато е пиян.

Ричи има мургава кожа и бакенбарди. Косата му е къдрава, с неопределен тъмен цвят, а очите му са черни, но дружелюбни. Той не казва на хората какво да правят и очаква същото от тях. Ходи с едни и същи избелели джинси и не ги сваля, освен ако няма няколко чифта от същия модел. Никога не ми е хрумвало да го питам.

Можете да го чуете отдалеч, защото кара мотор. „Кавазаки“ или нещо подобно, черно-червен. Обикновено през лятото кара без яке, защото така е свикнал от дете. Носи обикновени тениски или демодирани ризи, които са на баща му.

Продължаваме да го гледаме.

Той се размърдва неспокойно и поглежда към Одри. Ние също.

- Хубаво! - заема отбранителна позиция тя. - От всички нас като че е най-вероятно аз да измисля нещо толкова нелепо...

- Не е нелепо - казвам и се хващам, че едва ли не защитавам картата, сякаш е част от

мен.

- Мога ли да продължа? - пита тя.

Кимвам.

- Добре. Та тръгнах да ви казвам, че не съм аз. Обаче имам теория как и защо картата се е озовала в пощата ти.

Всички я чакаме да си събере мислите.

Тя продължава:

- Всичко идва от банковия обир. Някой е прочел във вестника и

си е помислил: „Може пък това да е човекът. Ед Кенеди. Тъкмо от такова момче има нужда градът ни. “

- Одри се усмихва, но в същия миг отново става сериозна. - На всеки от тези адреси ще се случи нещо, Ед, и ти трябва да се намесиш.

Замислям се за секунда и казвам:

- Това май не е много хубаво, а?

- Защо?

- Защо ли? Ами ако тези хора тръгнат да се трепят и аз трябва да ги разтървавам? Тук такова нещо няма да се случи за пръв път, нали така?

- Въпрос на късмет.

Сещам се за първата къща.

„Едгар Стрийт“ 45.

Не мога да си представя да се случи нещо хубаво в дупка като тази.

До края на вечерта упорито се опитвам да прогоня мисълта за картата, а Марв печели три поредни игри. И както обикновено не пропуска да ни натрие носа.

Честно да си кажа, мразя, когато Марв печели. Той е много злорадо копеле. Пафка си пурата и злорадства.

Също като Ричи и той живее с техните. Работи с баща си като дърводелец. Ако трябва да сме честни, работи здраво, макар да не харчи и цент от онова, което изкарва. Дори и тези пури - краде ги от своя старец. Марв цепи косъма на две. Направо е царят на цициите.

Има гъста руса коса, която стърчи на фъндъци, ходи за по-удобно със стари панталони от костюм и постоянно подрънква с ключовете в джоба си. Винаги изглежда така, сякаш тайно се надсмива на нещо. Израснали сме заедно и това е единствената причина да сме близки. Той има още куп други приятели по няколко причини.

Първата е, че през зимата играе футбол и се познава с много хора оттам. Втората и главна причина е, че се държи като идиот. Забелязали ли сте, че идиотите имат много приятели? Това е просто наблюдение.

Нищо от казаното дотук обаче не ми помага. Колкото и да си го изкарвам на Марв, проблемът с асото каро си остава.

И няма как да го избегна, дори и да искам.

Тихичко и подмолно ми напомня за себе си.

Накрая стигам до решение.

Казвам си: „Трябва да започнеш скоро, Ед. „Едгар Стрийт“ 45.

Полунощ.“

Сряда е, късно вечерта.

Луната е надвиснала над мен, докато седя с Портиер на верандата.

Идва Одри и аз й казвам, че започвам утре вечер. Лъжа. Гледам я и си представям как влизаме вътре и се любим на дивана.

Потапяме се един в друг.

Притежаваме се.

Създаваме се един друг.

Но нищо не се случва.

Седим си и пийваме евтиния газиран боклук, който минава за шампанско, а аз галя с крак Портиер.

Обичам дългите крака на Одри. За миг

впервам поглед в тях.

Тя гледа луната, която лека-полека се изкачва по небето. Сега тя вече не е надвиснала, а е високо горе и грее.

Аз пак държа картата в ръка. Чета я и се готвя.