Аз съм пратеникът

Нищо не се знае, мисля си. Някой ден може да се намерят избрани хора, които да кажат: „Да, на деветнайсет Дилън е бил почти звезда. Салвадор Дали е бил на път да стане гений, а Жана д ’Арк е изгорена на кладата заради това, че е била най-важната жена в историята. А Ед Кенеди на деветнайсет е намерил в пощата си първата карта. “

Докато ми минават такива мисли, поглеждам Одри, нажежената до бяло луна и Портиер и си казвам да спра да се самозалъгвам.

4.♦ Съдията и огледалото ♦

Следващата изненада е една хубава призовка. Трябва да отида В градския съд и да разкажа версията си за случилото се в банката. Доста по-рано, отколкото съм очаквал.

Делото е определено за два и половина следобед. Ще поискам почивка по време на смяната си и ще отида в съда.

В уреченото време се явявам, облечен в униформата си, и чакам пред залата. Когато влизам, за да дам показания, първият, който се изпречва пред погледа ми, е онзи с пищова. Без маска е дори още по-грозен. Единствената разлика е, че сега изглежда по-ядосан. Предполагам, че седмицата, прекарана в килията, му се отразява по този начин. Вече го няма жалкото безпомощно изражение.

Облечен е в костюм.

Евтин костюм. Няма как да е другояче.

Щом ме вижда, отмествам очи, защото онзи се опитва да ме убие с поглед. Позакъснял си, мисля си, но само защото той е долу под мен, а аз съм на сигурно място високо на свидетелската скамейка.

Съдията ме посреща радушно.

- Виждам, че сте се облекли за случая, господин Кенеди.

Поглеждам надолу да се уверя.

- Благодаря.

- Това беше ирония.

- Знам.

- Не се прави на умен.

- Няма, сър.

Вече ми е ясно, че съдията с удоволствие би ме изправил и мен пред съда.

Адвокатите ми задават въпроси и аз отговарям най-чистосърдечно.

- Значи това е човекът, който ограби банката? - ме питат.

- Да.

- Сигурен ли сте?

- Абсолютно.

- Кажете, господин Кенеди, откъде сте толкова сигурен?

- Ще го позная тоя грозен копелдак и с вързани очи. Освен това е същият, на когото надянаха белезниците тогава.

Адвокатът ме измерва с презрителен поглед и обяснява:

- Съжалявам, господин Кенеди, но се налага да ви зададем тези въпроси, за да спазим процедурата.

- Ясно - съгласявам се.

Тук се намесва и съдията.

- Колкото до грозния копелдак... Ще ви помоля, господин Кенеди, да се въздържате от подобни квалификации. Вие самият не сте идеалът за красота, между нас казано.

- Много благодаря.

- Моля - усмихва се той. - А сега отговорете на въпросите.

- Да, Ваша чест,

- Благодаря.

Когато приключваме, минавам покрай онзи с пистолета и чувам:

- Ей, Кенеди!

Не му обръщай внимание, казвам си, но не се получава.

Спирам и го поглеждам. Адвокатът му изсъсква да си затваря устата, но той не слуша, а изрича тихо:

- Мъртъв си! Само почакай... - Нещо ме бодва под лъжичката. - Запомни какво ти казвам. Спомняй си го всеки път когато се погледнеш в огледалото. - Той почти се усмихва. - Мъртъв си.

Придавам си хладнокръвен вид.

- Добре - кимам и продължавам.

Господи, моля се, дай му дълъг живот.

Вратата на залата се затваря зад мен и се озовавам във фоайето, окъпано в слънчева светлина.

Чувам зад гърба си гласа на една от полицайките, която ме вика, и се обръщам.

- Не се притеснявай, Ед.

Лесно й е да го каже.

- Иска ми се да се махна от града - казвам.

- Слушай какво ще ти кажа...

Харесва ми - ниска, набита и изглежда свястна жена.

- Докато тоя умник излезе от затвора, ще му се е отщяло да се връща тук. - Това е изречено с доста голяма доза увереност. - Някои хора зад решетките закоравяват. Той не е от тях. - Тя кима към залата. - Цяла сутрин е плакал. Съмнявам се, че ще тръгне да ти отмъщава.

- Благодаря - казвам и усещам известно облекчение, но се съмнявам, че ще е задълго.

Мъртъв си. Гласът продължава да кънти в ушите ми, виждам думите изписани на

лицето ми, когато се връщам в таксито и се поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Това ме кара да се замисля за живота си, за несъществуващите си постижения и обширните си незнания и неумения.

Мъртъв си, мисля си. Никак не е далеч от истината.

Потеглям и излизам от паркинга.

5. ♦ Чакане, гледане, изнасилване ♦

Шест месеца.

Дават му шест месеца. Типична за нашето време снизходителност.

Не съм казал на никого за заплахите му. Предпочитам да последвам съвета на полицайката и да го забравя. Донякъде съжалявам, че научих от местния вестник за присъдата му. (Единственото хубаво е, че му отказват предсрочно освобождаване.) Седя си както обикновено в кухнята с Портиер и асото каро. Вестникът е на масата, сгънат. Има мила снимка на онзи с пистолета като малък. Единственото, което виждам, са очите му.

Дните минават и времето си казва думата. Постепенно го забравям.