Аз съм пратеникът

Преодолява с лекота първите две момичета и сега бяга така, както съм я виждал много сутрини. Няма никакво напрежение. Има само усещане за свобода и неподправеното чувство, че е жива. Липсват й единствено качулката и червените шорти. Босите й ходила я понасят стремително покрай третото момиче и скоро тя е редом с вечната си съперница, подминава я и излиза напред двеста метра преди финала.

Както всяка сутрин, мисля си. Хората спират да я гледат. Виждат я как пада, изправя се и продължава. А сега я виждат начело, да им поднася нещо, което не се вижда всеки ден в този град. Хвърлянето на диск е спряло, високият скок също. Всичко е замряло. Останали са само момичето със слънчевите коси и убийственият глас, крещящ до премала.

Другото момиче я настига.

Опитва се да я задмине.

Коленете на Софи са разкървавени от падането, сигурно и ходилата й са изранени, но така трябва. Последните сто метра са почти смъртоносни. Виждам болката да изопва лицето й. Босите й крака кървят, издрани от сухата трева. Тя почти се усмихва на болката, на красотата й. Откъсната от себе си.

Боса.

По-жива от всичко, което съм виждал някога. Двете наближават финалната линия.

И другото момиче побеждава.

Както винаги.

Когато прекосяват финала, Софи се строполява на земята. Претъркулва се по гръб и вперва поглед нагоре в небето. Болят я ръцете и краката, боли я сърцето. Но на лицето й е отпечатана красотата на това утро и ми се струва, че тя за пръв път я осъзнава. 5:30 сутринта.

Бащата на Софи пляска както винаги, но този път не е сам. Сега и бащата на другото момиче ръкопляска.

- Страхотна дъщеря имате - казва той.

Бащата на Софи само кимва скромно.

- Благодаря. Вие също.

J.♦ Още едно глупаво човешко същество ♦

Хвърлям чашата от стиропор и хартията от кренвиршката в коша и си тръгвам. Както обикновено пръстите ми лепнат от соса.

Чувам стъпките й зад себе си, но не се обръщам. Искам да чуя гласа й.

-Ед!

Няма как да го сбъркам.

Обръщам се и се усмихвам на момичето с разранените ходила. Кръв се стича на тънка струйка и от лявото й коляно. Посочвам я и казвам:

- Не е зле да го промиеш.

- Ще го промия - спокойно отвръща тя.

Сега помежду ни се възцарява някаква неловкост и аз разбирам, че вече нямам работа тук. Косата й е разпусната и красива. Можеш да потънеш в очите й, а устните й ми говорят.

- Исках само да ти благодаря.

- За това, че си изподрана и ожулена ли?

- Не - отказва да приеме лицемерието ми тя. - Благодаря, Ед.

Предавам се.

- Пак заповядай.

Гласът ми е като грак в сравнение с нейния.

Когато се приближавам, забелязвам, че тя вече не отмества очи. Не навежда глава и не забива поглед в земята. Осмелява се да ме гледа и да бъде с мен.

- Красива си - казвам. - Знаеш го, нали?

Тя леко се изчервява, но не възразява.

- Ще се видим ли пак? - пита и да си призная, съжалявам, че трябва да й отговоря по този начин.

- Не и в пет и половина сутринта.

Тя се завърта на пета и тихичко се засмива, сякаш сама на себе си.

Понечвам да си тръгна, но отново чувам гласа й:

- Ед!

- Да, Софи?

Тя е изумена, че знам името й, но продължава:

- Да не си някакъв светец?

Това ме кара да се изсмея вътрешно. Аз? Светец? Изброявам наум какво съм. Таксиджия. Безделник. Олицетворение на посредствеността. Калпав любовник. Жалък картоиграч.

А на глас казвам:

Q.♦ Отново на Едгар стрийт ♦

Сутрините сякаш ръкопляскат.

За да ме събудят.

Още преди да отворя очи, виждам три неща.

Мила.

Софи.

И "Едгар Стрийт” 45.

Първите две ме карат да скачам още с изгрева на слънцето. Третото ме разголва и докосва с ледени пръсти кожата, плътта и костите ми.

Всяка вечер гледам до късно повторението на "Царете на хаоса'^,[7]. Огромният дебелак през цялото време седи на бюрото си и яде бонбони. Как му беше името? Докато си задавам този въпрос, на екрана се появява Дейзи и пита: "Какво става, шефе Хог?"

Шефа Хог, разбира се.

А Дейзи е фантастична с тези прилепнали джинси. Всеки път, когато я видя, сърцето ми започва да бие ускорено, но тя винаги си тръгва толкова бързо, колкото е дошла.

Портиер всеки път ме стрелва с мръсен поглед.

- Да, знам - казвам.

Но тогава тя се появява отново и няма смисъл да споря. Хубавите жени са моето мъчение.

Нощите и "Царете" се изнизват.

Карам си таксито, а главоболието ме дебне зад гърба. Колкото пъти се обърна, то ми напомня за себе си.

- Благодаря, приятел - казвам. - Шестнайсет и петдесет.

- Шестнайсет и петдесет? - подскача костюмираният чичо и гласът му кипва като пяна в главата ми, надига се и спада.

- Толкова - отсичам. Днес нямам нерви да споря. - Ако ви се вижда скъпо, другия път вървете пеша.

Сигурен съм, че така или иначе фирмата му плаща.

Той ми дава парите и аз му благодаря. Не било толкова трудно, значи, мисля си. Вратата се затръшва със сила. Имам чувството, че главата ми е пъхната там.