Аз съм пратеникът

Кой знае защо, чакам телефонът отново да звънне и да ми кажат, че е време да отида на "Едгар Стрийт". Няколко вечери минават така, но никой не се обажда. В четвъртък вечер си тръгвам рано от Одри, където играем на карти. Някакво смътно предчувствие не ми дава мира. То ме кара да стана и да си тръгна почти без обяснение. Времето е дошло и знам, че трябва да съм на поста си пред къщата на "Едгар Стрийт", където почти всяка нощ властва насилието.

Докато вървя нататък, усещам, че ускорявам крачка. Вече съм постигнал успеха, от който имах нужда.

Мила и Софи.

Сега трябва да се изправя лице в лице с това.

Свивам по "Едгар Стрийт", стиснал юмруци в джобовете на якето си. Оглеждам се да видя дали не ме следи някой. С Мила и Софи ми беше леко. Те бяха приятната част. Нямаше практически никакъв риск, не като тук, където всички отговори са болезнени. За съпругата, за детето и за мъжа. И за мен.

Докато чакам, напипвам в джоба си парче дъвка и го пъхам в устата си. Има вкус на гадене, на страх.

Чувството се засилва, когато мъжът се задава по улицата и изкачва стъпалата на верандата. Тишината се приближава, блъсва ме и ме оглушава.

Случва се.

Сега се намесва и насилието. То забива нокти във всичко и го раздира, прави го на парчета и аз се мразя, че стоя и чакам да свърши. Презирам се за това, че нощ след нош избирам по-лесното. Омразата се е свила на кълбо в мен и ме задушава. Тя сграбчва духа ми и го свлича на колене до мен. Той кашля и се задушава, докато омразата ми към самия мен става нетърпима.

Вратата, казвам си. Върви, отворена е!

Но не мърдам.

Не мърдам, защото малодушието ми ме смазва, колкото и да се опитвам да вдигна коленичилия си дух. Той продължава да се свлича, поваля се на една страна и се удря в земята с глух, беззвучен тътен. И вперва поглед в звездите. По небето са размазани звезди.

Върви, казвам си отново и този път тръгвам. Всичко се тресе, когато изкачвам стъпалата на верандата и заставам пред вратата. Далечните облаци ме виждат, но се отдръпват. Светът не иска да има нищо общо с това. Не мога да го упрекна.

Чувам ги.

Той я събужда.

Изтръгва я грубо от съня й.

Сграбчва я и едновременно с това я изоставя.

Стоварва я на леглото, нахлува в нея и я раздира. Пружините на леглото скърцат -виещ, отчаян звук на пропадане и отскачане. Те не го искат, но съпротивата е безсмислена. Няма кой да чуе жалбата им.

През вратата, пред която съм застанал, долита плач, промъква се през процепа и ляга в краката ми.

Как можеш да не влезеш, питам се, но продължавам да чакам.

Вратата се отваря още мъничко и някой застава пред мен. Момиченцето.

То разтърква очи с юмруче и се опитва да прогони съня, заседнал там. Облечено е с жълта пижама на червени корабчета, а палците на краката му са свити и се търкат един в друг.

То ме гледа, но без страх. Нищо не може да е по-лошо от онова, което става вътре.

- Ти кой си? - пита шепнешком.

- Ед - шепна в отговор.

- Аз съм Анджелина. Дошъл си да ни спасиш ли?

Виждам как в очите му се мярка слаба искрица надежда.

Приклякам и се озовавам очи в очи с него. Иска ми се да му кажа, че е така, но не мога. Виждам, че с мълчанието ми помръква и надеждата му. Тя е почти угаснала, когато проговарям. Вглеждам се в очите на детето и казвам искрено:

- Така е, Анджелина, дошъл съм да ви спася.

То се оживява и пристъпва към мен.

- А можеш ли? - пита изумено. - Наистина ли?

Дори едно осемгодишно момиченце вижда, че не може да избяга от обречеността си.

Затова проверява дали може да ми вярва.

- Ще се опитам - казвам.

Детето се усмихва, прегръща ме и казва:

- Благодаря, Ед.

После се обръща и сочи. Гласът му е още по-тих.

- Първата стая отдясно.

Де да беше толкова просто...

- Хайде, Ед - казва то. - Те са там...

Но аз все така не помръдвам.

Страхът се е омотал около краката ми и разбирам, че не мога да направя нищо. Не и тази нощ. И вероятно никога. Опитам ли се да направя крачка, ще се сгромолясам.

Очаквам детето да започне да вика. Нещо от рода на "Ед, ти ми обеща! Обеща ми!”

Но то не казва нищо. Сигурно разбира колко е силен баща му и колко хилав съм аз. Само се приближава и отново ме прегръща.

Когато откъм спалнята пак долита шум, то се опитва да се пъхне под якето ми. Прегръща ме така силно, че се питам как костите му остават цели. Когато най-сетне ме пуска и си тръгва, казва:

- Благодаря ти, че поне опита, Ед.

Не му отговарям, защото ми се иска да потъна в земята от срам. Гледам как крачетата му в жълта пижама правят кръгом и се отдалечават. Обръща се още веднъж и казва:

- Довиждане, Ед.

- Довиждане - отговарям през завесата от срам.

То затваря плътно вратата, а аз оставам да клеча пред нея. Отпускам се напред и опирам глава в рамката. Дъхът ми кърви. Пулсът ми кънти оглушително в ушите.

Вече съм в леглото, погълнат от нощта. Как може да спи човек, когато още усеща ръцете на детето в жълта пижама, вкопчени в него в мрака? Невъзможно е.