Аз съм пратеникът

Това е най-опасният вариант, защото има вероятност Марв да се заинати (което никак не би ме изненадало) и да откаже да говори с мен на тази тема. Ако внезапната ми загриженост му се стори подозрителна (защото, ако трябва да съм честен, обикновено се държа така, сякаш не давам пет пари за него), всички други възможности могат да отидат

по дяволите.

Предимството е, че този метод е прям, честен и доста лесен за изпълнение. Или ще свърши работа, или няма. Всичко зависи от това да улуча момента.

Коя тактика да приложа най-напред?

Никак не е лесно да реша и едва след като съм обмислял въпроса от всички страни, и то неведнъж, намирам верния отговор.

Случва се нещо немислимо.

Пред мен се отваря четвърта възможност.

Къде?

В супермаркета.

Кога?

В четвъртък вечер.

Как?

Ето така.

Пазарувам за две седмици напред и излизам от магазина, натоварен с камара торби. Дръжките вече са се врязали в дланите се налага да спра и да ги наглася наново.

Едва не се сблъсквам със стар бездомник, който се изправя пред мен с брадата, опадалите зъби и нищетата си. В очите му се таи болка.

Той ме моли плахо да му дам някакви дребни.

Казва го смирено и тутакси засрамено свежда поглед към земята. Потресен съм, но той не го знае, докато не ме вижда да бъркам в якето си за портфейла.

В мига, в който напипвам парите, отговорът ме осенява и пада в краката ми, отправил поглед нагоре.

Разбира се!

Вътрешният ми глас тутакси се надига и оформя ясна, отчетлива мисъл. Чак я изричам, за да повярвам. Да я запомня.

- Искай му пари.

Казвам го едва чуто, колкото да стигне до собствените ми уши и да проникне в съзнанието ми.

- Моля? - пита човекът все така смирено.

- Искай му пари - повтарям, този път по-силно. Не мога да се сдържа.

- Извинявайте, господине - казва старецът по навик. И още повече посърва. -Прощавайте, че ви поисках.

Измъкнал съм от джоба си петдоларова банкнота и му я подавам.

Той я поема, сякаш е някаква реликва. Сигурно рядко му дават банкноти.

- Бог да ви благослови.

И я гледа като хипнотизиран, а аз хващам торбите.

- Не - казвам, - Бог да благослови вас.

Поемам към дома. Торбите ще ми откъснат ръцете, но не ми прави впечатление. Никак даже.

7. ♥ Тайният марв ♥

Той работи. Пие. Играе карти. Чака Коледния мач всяка година. Това е животът на Марв.

Да, и четирийсетге бона.

Във вторник се отбивам при Мила да видя как е. Никога не ми омръзва да съм Джими, макар че "Брулени хълмове” понякога ме дразнят. Проблемът е, че Хийтклиф е противно копеле, а Катрин ми лази по нервите. Най-люто обаче мразя Джоузеф, отвратителния слуга. Не стига, че през цялото време поучава и досажда, но И нищо не му се разбира.

Най-хубавото в цялата история е Мила. За мен това е нейната история. Когато мисля за тази книга, си представям Мила. Представям си как старите й сълзящи очи ме гледат, докато чета, а тя слуша. Приятно ми е да затворя книгата и да видя старата жена заспала в креслото си. Мисля, че тя е любимото ми послание.

Но освен нея имам още и Софи, отец О’Райли и семейство Татупу. Та дори и братята Роуз.

Добре де.

Това с братята Роуз беше малко прекалено.

Напоследък разхождам Портиер доста често и си припомням досегашните послания. Донякъде имам чувството, че съм измамник. Подобни равносметки се правят накрая, а аз още не съм свършил. Имам да изпълня още две задачи. За двама от най-добрите ми приятели.

Може би затова си позволявам да мисля за предишните.

Боя се за Марв и за Одри. Боя се за самия себе си.

Не можеш да ги изоставиш, напомням си, а минутите се изнизват.

Страх ме е.

Не съм стигнал дотук, за да предам хората, които познавам най-дълго и на които държа най-много. Връщам се към всички тях поред, от "Едгар Стрийт" до Ричи.

Страх ме е.

Посланията ми дават кураж.

- Очертава ли се някаква работа на хоризонта? - питам Ричи, когато в неделя вечер се събираме у дома.

- Още не - клати глава той.

- Ти? - възкликва Марв. - Работа?

И избухва в истеричен смях.

- Какво лошо има? - сопва му се Одри.

Ричи не казва нищо, но всички виждаме, че е засегнат. Дори и Марв, който се опитва да сподави смеха си. Той се прокашля И казва:

- Извинявай, Рич.

Ричи бързо прикрива обидата си и си придава обичайния безгрижен вид.

- Няма проблем.

Тайничко дори се радвам, че Марв е успял да го жегне. Ако не друго, сега поне ще се опитва да му затвори устата и ще иска да му види физиономията, когато си намери работа. Да затвориш устата на Марв, определено си е удоволствие.

- Аз раздавам - казва Одри.

Когато приключваме с картите, часът е почти единайсет. Ричи си заминава, а отвън на верандата Марв предлага на Одри да я закара до тях. Тя отказва по разбираеми

причини.

- Защо не? - настоява Марв.

- По-бързо ще стигна пеша, Марв - опитва се да го убеди Одри.

- Пък и комарите навън са по-малко, отколкото там. - И посочва към древното возило.

- Много благодаря! - нацупва се Марв.

- Не помниш ли какво стана миналия път, когато тръгна да ме караш? Преди няколко седмици?

Марв си дава вид, че не се сеща. Тя обаче му припомня.

- Накрая бутахме чак до вас.

В този миг й хрумва идея.

- Трябва да си вземеш колело и да го сложиш на задната седалка.