Аз съм съдът!

Седнах на дивана, както и предишния път. Естер се наведе над барчето и извади чаши и бутилка скоч. Върна се с леда и разля напитките, и чак тогава подхвана разговора.

— За какво искахте да разговаряме, мистър Хамър?

— Наричайте ме Майк — казах аз учтиво. — Не съм свикнал с такива официални обръщения.

— Добре, Майк.

Облегнахме се удобно и хванахме здраво чашите в ръка.

— Колко добре познавахте Джак?

— Не много. Това беше приятелство, което идва с няколко срещи след запознанството, но нищо повече от това.

— А Джордж Калецки? Какво ще кажете за него?

— Изобщо не го познавах. Не ми харесваше.

— Сестра ви остави у мен същото впечатление. Пускал ли се е при вас някога?

— Не ставайте глупав.

Тя си събра мислите, преди да продължи.

— Беше страшно ядосан на нещо през цялата вечер тогава. Беше направо непоносим, бих казала. Изобщо не ми остави впечатление за джентълмен. Имаше нещо отблъскващо в държането му.

— Това не е необичайно за него. Той е бивш изнудвач. Още се движи из някои подземни сфери.

След като си кръстоса краката не можех да мисля вече за никакви въпроси. Нямаше ли някога да се научат тия жени да си придърпват полите та да не внушават на мъжете срещу тях всякакви мисли в главата? А може и с тая цел да ги носят къси, знае ли ги човек.

Естер видя как очите ми проследиха линията на краката й и се опита да придърпа полата си надолу. Древното инстинктивно движение обаче нямаше особен успех просто защото полите още не ги правеха от каучук.

— Да продължим, а? — запита ме тя.

Изкашлях се и продължих.

— С какво си вадите хляба, ще ме простите за грубия израз?

Знаех отговора предварително, но нали все трябваше с нещо да поддържам разговора.

Очите й проблеснаха дяволито.

— Имаме си независим източник на доходи — дивиденти от акции. Татко ни остави своя дял в няколко фабрики в южната част на щата. Защо питате, да не си търсите богата съпруга?

Аз повдигнах вежди.

— Засега не. Но ако размисля, ще започна да се отбивам по-често тук. Да ми кажете нещо за дома си? Доколкото знам, имението ви наистина си го бива.

— Около тридесет акра в ливади и десет в млади гори. Точно на средата се издига къща с двадесет и две стаи, обградена с плувен басейн, няколко тенис корта и най-малко една дузина тъпи шопари които не се уморяват да ми повтарят по цял ден какво богиня съм била само и само да могат да сграбчат половината имение с калните си копита.

— Брей, пък някой ми каза че къщата ви била много скромна.

Естер се изсмя с дълбок гърлен смях. С така отметната назад глава гърдите и те заявиха за своите минути на сцената. Бяха не по-малко живи от самата нея.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости някой път, Майк?

Не беше необходимо да обмислям отговора.

— Разбира се. Кога?

— Тая събота. Умирам да гледам тенис на нощно осветление. Ще дойде и Мирна Девлин. Бедното дете, това е най-малкото, което мога да направя за нея. Изпаднала е в шок откакто убиха Джак и още не може да дойде на себе си.

— Това е наистина хубава идея. Аз ще я докарам. Ще има ли още някой, когото познавам?

— Разбира се. Шарлот Манинг. Без съмнение вече сте се запознали с нея.

— Без съмнение — ухилих се аз.

Тя усети намека ми и ми се закани с пръстче.

— И изгонете тия мисли от главата си, Майк.

Опитах се да скрия усмивката си.

— Че как ще се повеселя из една такава къща с двайсет и две стаи без такива мисли в главата си? — подразних я аз.

Смехът в очите й угасна и бе заместен от нещо друго.

— Защо мислите че ви каня като мой гост? — запита ме тя.

Оставих чашата си на масичката, станах, заобиколих я и седнах до нея на дивана.

— Наистина, защо?

Тя обви ръце около врата ми и притегли устата ми до нейната.

— Защо не откриеш?

Устните й срещнаха моите, ръцете й се вкопчиха здраво в гърба ми. Приведох се с цялата си тежест върху нея, като оставих тялото ми да я гали с масата си. Трескаво разтърка лицето си в моето, като дишаше учестено във врата ми. Потръпваше всеки път когато ръцете ми я докосваха. Тя освободи едната си ръка и чух как закопчалките на роклята й започнаха да се разкопчават. Зацелувах я хищно по раменете, тръпките преминаха в разтърсвания на цялото й тяло. Ухапа ме веднъж, зъбите й се впиха във врата ми. Стиснах я още по-силно и дъхът й секна. Тя се гърчеше в прегръдките ми, като се мъчеше да даде изблик на страстта която бушуваше в нея.

Ръката ми напипа ключа на лампата до дивана и го натисна. Стаята потъна в мрак. Съществувахме само ние двамата. Носеха си приглушени звуци във въздуха. Без думи. Нямаше нужда от тях. Един или два пъти се разнесе нечие стенание. Шумът от облегалките на дивана и стърженето на нокти по покривката му. Издрънчаването на катарама и глухото топуркане на обувка изритана на пода. Задъхано дишане, влажният звук от целувките.

Тишина.

И след неопределено време запалих лампата. Очите ми се заровиха по гънките на тялото й.

— Каква малка лъжкиня си имаме — изсмях се аз.

Тя се изкикоти.

— Защо казваш това?

— Защото бемката по рождение отсъства, мила Мери.

Тя се изкикоти още веднъж и ме дръпна за косата.

— Така си и мислех че няма да ти излезе от ума тая бемка.

— Би трябвало да те наплескам.

— Къде?