Аз, вещицата

Седнах и се замислих какво да правя с невероятното богатство и порутената къща, които можеха някой ден да са мои.

— Собствеността ми да бъде поделена по равно между децата ни — заявих накрая. — Това включва всички деца на Матю — вампири и биологични деца, тези, които вече е създал, и тези, които можем да имаме заедно. Тяхна ще е и къщата на семейство Бишъп, когато Ем престане да се нуждае от нея.

— Ще се погрижа да бъде оформено — увери ме Хамиш.

Единствените документи, които останаха на масата, бяха скрити в три плика. Два от тях носеха печата на Матю. Около третия бе завързана панделка в черно и сребърно, а възелът бе покрит с черен восък. От края на панделката висеше черен диск колкото чинийка за десерт, на който се виждаше големият печат на Рицарите на Лазар.

— И накрая трябва да се погрижим за братството. Когато бащата на Матю основа Рицарите на Лазар, те се славеха, че защитават онези, които не могат да се грижат сами за себе си. Макар повечето същества да са ни забравили, ние все още съществуваме. И трябва да продължим да съществуваме дори когато Матю не е тук. Утре, преди Маркъс да напусне къщата, Матю официално ще освободи поста си и ще назначи сина си за лидер.

Хамиш подаде на Матю двата плика с неговия личен печат. След това връчи плика с по-големия печат на Натаниъл. Очите на Мириам се разшириха от учудване.

— Веднага щом Маркъс приеме новия си пост, което ще стане незабавно — продължи Хамиш и изгледа строго младия вампир, — той ще се обади на Натаниъл, който се съгласи да се присъедини към ордена като един от регионалните ни отговорници. След като Натаниъл счупи печата на това писмо, той ще стане рицар на Лазар.

— Не можеш да продължаваш да произвеждаш демони като Хамиш и Натаниъл в рицари на Лазар! Как ще се бие този младеж? — Мириам изглеждаше отвратена.

— С това — заяви Натаниъл и размаха пръстите си във въздуха. — Познавам компютрите и мога да се справя с моята си задача. — Гласът му прозвуча свирепо. Той изгледа яростно и Софи. — Никой няма да причини на жена ми и дъщеря ми това, което са сторили на Даяна.

Всички мълчаха втрещени.

— Това не е всичко. — Хамиш дръпна един стол, седна и сплете пръсти. — Мириам смята, че предстои война. Аз не съм съгласен. Войната вече е започнала.

Всички очи в стаята се втренчиха в него. Беше ясно защо останалите искаха той да бъде втори в йерархията. Беше роден лидер.

— Всички тук сме наясно защо трябва да водим тази война. Става въпрос за Даяна и границите, които Паството ще премине, за да изучи нейните наследствени способности. Става въпрос за откриването на ръкописа на Ашмол и за нашия страх, че тайните в книгата могат да бъдат изгубени завинаги, ако тя попадне в ръцете на вещиците. И за общата ни убеденост, че никой няма право да казва на две същества, че не могат да се обичат, без значение от какъв вид са.

Хамиш огледа присъстващите, за да се увери, че вниманието на всички е съсредоточено в него, преди да продължи:

— Не след дълго и обикновените човешки същества ще разберат за този конфликт. Те ще бъдат принудени да признаят, че демоните, вампирите и вещиците са между тях. Когато това стане, ще имаме нужда от бунтарското сборище на Софи. Ще има жертви, хаос и истерия. И от нас, бунтарското сборище и Рицарите на Лазар, зависи да помогнем на хората да разберат всичко и да се погрижим загубата на живот и разрушенията да са минимални.

— Изабо ви очаква в Сет-Тур — обади се Матю тихо и спокойно. — Стените на замъка са може би единствената териториална граница, която вампирите не биха се осмелили да прекосят. Сара и Емили ще се опитат да държат вещиците под контрол. Името Бишъп трябва да им помогне. А Рицарите на Лазар ще пазят Софи и бебето й.

— Значи ще се пръснем — каза Сара и кимна към Матю. — След това ще се съберем отново в къщата на семейство Дьо Клермон. И тогава ще измислим как да продължим. Заедно.

— Под ръководството на Маркъс. — Матю вдигна наполовина пълната си чаша. — За Маркъс, Натаниъл и Хамиш. Достойнство и дълъг живот.

— Отдавна не бях чувала тази наздравица — промърмори тихо Мириам.

Маркъс и Натаниъл се засрамиха от вниманието. И двамата се чувстваха неудобно от новите си задължения. Хамиш изглеждаше просто уморен.

След тоста за тримата мъже, които изглеждаха прекалено млади, за да се тревожат колко дълго ще продължи животът им, Ем ни поведе към кухнята за обяд. Бе спретнала цяло пиршество на масата. После се отправихме към всекидневната, страхувайки се от мига, в който трябва да се сбогуваме.

Най-накрая дойде време Софи и Натаниъл да си тръгнат. Маркъс натовари скромния им багаж в синята си спортна кола. Двамата с Натаниъл поговориха прави, допрели русите си глави, докато Софи се сбогуваше със Сара и Ем. После се обърна към мен. Аз бях прогонена в стаята до кухнята, за да не би някой случайно да ме докосне.

— Това не е окончателно сбогуване — извика ми тя от коридора.

Третото ми око се отвори и под слънчевата светлина, падаща край перилата, видях как Софи силно ме прегръща.

— Не — потвърдих, учудена и успокоена от видението.