Аз, вещицата

— Остава само още една недовършена работа. — Изправи се и подаде писмото. — Хамиш, това е за теб.

— О, не, недей! — Демонът скръсти ръце на гърдите си. — Дай го на Маркъс.

— Може и да си деветият рицар, но също така си и сенешал на Рицарите на Лазар, вторият след мен. Има протокол, който трябва да се следва — процеди Матю през зъби.

— Матю знае най-добре — промълви Маркъс. — Той е единственият лидер в историята на ордена, който някога се е оттеглял.

— И сега ще съм единственият лидер, който се е оттеглял два пъти — каза Матю, все още протегнал плика.

— По дяволите протокола! — избухна Хамиш и удари с юмрук по масата. — Всички освен Матю, Маркъс и Натаниъл вън от стаята! Моля ви — добави той, след като размисли.

— Защо трябва да излизаме? — попита подозрително Сара.

Хамиш се вгледа в леля ми.

— Ти по-добре остани.

Петимата останаха затворени в трапезарията през останалата част от деня. Изтощеният Хамиш излезе веднъж, за да поиска сандвичи. Бисквитите, обясни той, били отдавна свършили.

— Само аз ли си мисля така, или мъжете ни изгониха от стаята, за да могат да пушат пури и да си говорят за политика? — попитах аз, докато се опитвах да се разсейвам със стари филми по телевизията. Ем и Софи плетяха, а Мириам бе потънала в една книга, която обещаваше „Дяволски трудно судоку“. Вампирката се изсмя и си отбеляза нещо в полето.

— Какво правиш, Мириам? — попита Софи.

— Записвам резултата — каза Мириам и пак отметна нещо на страницата.

— За какво говорят? И кой печели? — полюбопитствах. Завиждах на способността й да подслушва разговора.

— Планират война, Даяна. Колкото до това кой печели, или Матю, или Хамиш, прекалено близки са резултатите им — осведоми ме Мириам. — Маркъс и Натаниъл успяха да направят няколко добри удара, Сара също си отстоява позициите.

Вече се стъмваше и двете с Ем приготвяхме вечеря, когато събранието се разпусна. Натаниъл и Софи си говореха тихо във всекидневната.

— Трябва да се обадя на няколко места — каза Матю, след като ме целуна. Мекият му глас беше в пълен контраст с напрегнатото му лице.

Като видях колко е уморен, реших, че въпросите ми могат да почакат.

— Разбира се — отвърнах и го докоснах по бузата. — Имаш време. Вечерята ще е след час.

— Имам нужда от питие — простена Сара и тръгна към верандата, за да изпуши тайно една цигара.

Матю премина като сянка през облака от дим, който бе издишала Сара, после през овощната градина пое към хамбара. Хамиш се появи зад мен и усетих натиска на погледа му в гърба и тила си.

— Напълно ли се възстанови? — попита ме тихо.

— Ти как мислиш? — Денят беше дълъг и Хамиш не правеше никакви усилия да крие неодобрението си към мен. Поклатих глава.

Погледът му се отклони и моят го последва. И двамата наблюдавахме как бледите ръце на Матю пригладиха косата му, преди той да изчезне в хамбара.

— „Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр…“18 — изрецитира Хамиш стиха на Уилям Блейк. — Това стихотворение винаги ми е напомняло за него.

Оставих ножа върху дъската за рязане и го погледнах.

— Какво те мъчи, Хамиш?

— Сигурна ли си в него, Даяна? — попита той.

Ем си избърса ръцете в престилката и излезе от стаята, след като ми хвърли тъжен поглед.

— Да. — Задържах погледа му и се опитах да му внуша увереността си в Матю.

Хамиш кимна. Не беше никак изненадан.

— Чудех се дали ще го приемеш, след като го опознаеш. Очевидно не се боиш да хванеш тигър за опашката.

Без да кажа нещо, се извърнах към плота и продължих да режа.

— Внимавай. — Той постави длан на ръката ми и ме накара пак да го погледна. — Матю няма да е същият там, където отивате.

— Напротив. — Намръщих се. — Моят Матю идва с мен. И ще бъде абсолютно същият като сега.

— Не — възрази мрачно демонът. — Няма.

Хамиш познаваше Матю от много по-отдавна. И се бе досетил къде отиваме и кога от съдържанието на куфарчето. Аз все още не знаех нищо, освен че щяхме да се върнем преди 1976 година на място, на което Матю е играл шах.

Хамиш излезе навън при Сара и скоро към небето се издигнаха два облака сив дим.

— Там всичко наред ли е? — попитах Ем, когато тя се върна от всекидневната, където Мириам, Маркъс, Натаниъл и Софи си говореха и гледаха телевизия.

— Да — отвърна тя. — А тук?

— Напълно. — Загледах се в ябълковите дървета и зачаках Матю да излезе от мрака.

41.

В деня преди Вси светии усетих присвиване в стомаха си. Все още бяхме в леглото и аз протегнах ръка към Матю.

— Притеснено ми е.

Той затвори книгата, която четеше, и ме привлече към себе си.

— Знам. Притеснена бе още преди да си отвориш очите.

Къщата вече кипеше от активност. Принтерът на Сара печаташе страница след страница в кабинета на долния етаж. Телевизорът работеше и сушилнята бучеше тихо в далечината, сякаш протестираше срещу новия куп пране. Едно подушване на въздуха ми подсказа, че Сара и Ем бяха доста напреднали в консумацията на кафе. В коридора се чуваше бръмчене на сешоар.

— Ние ли сме единствените, които не са станали? — Направих усилие да успокоя стомаха си.

— Така мисля — потвърди той с усмивка, макар в очите му да бе паднала сянка от тревога.