Аз, вещицата

— Макар много да ми се иска да прекарам няколко часа с теб насаме, вечерята е почти готова — протестира той с палаво пламъче в очите.

— Имаме достатъчно време. Сара смята, че съм готова да те взема с мен при следващото пътуване във времето. Ще се върнем в първата ни нощ в къщата.

Матю се замисли за миг и очите му светнаха още повече.

— В нощта, в която изригнаха звездите вътре в теб?

Целунах го вместо отговор.

— О! — Изглеждаше свенливо доволен. — Какво трябва да направя?

— Нищо. — Това щеше да му е най-трудно. — Какво все ми казваш? Затвори си очите, отпусни се и ме остави да свърша останалото. — И му се усмихнах самодоволно.

Той сплете пръсти с моите.

— Вещица.

— Дори няма да разбереш, че се случва — уверих го. — Става бързо. Просто си вдигни крака и го постави обратно на земята, когато ти кажа. И не се отказвай.

— Няма начин — обеща Матю и ме стисна по-силно.

Спомних си онази нощ, първата ни насаме след срещата ми със Сату. Почувствах докосването му по гърба ми, едновременно страстно и нежно. Усетих връзката, здрава и мистична, към този споделен миг в миналото.

— Сега — прошепнах. Вдигнахме заедно крака.

Но пътуването през времето с Матю беше различно. Неговото присъствие ни забави и за първи път усетих какво точно се случва.

Минало, настояще и бъдеще ни оплетоха като паяжина от светлина и цветове. Всяка нишка в тази паяжина се движеше бавно, почти недоловимо, понякога докосваше друго разклонение и пак се отдалечаваше, като подухната от бриз. При всяко такова докосване — а те бяха милиони във всеки един миг — се разнасяше ехо от неповторим звук, какъвто не бяхме чували.

Разсеяхме се от неограничените на пръв поглед възможности пред нас и лесно загубихме виещата се червено-бяла нишка, която следвахме. Аз отново се съсредоточих върху нея, защото знаех, че тя ще ни отведе до първата ни нощ в Мадисън.

Поставих крака си на пода и усетих твърдите дъски на пода под голата си кожа.

— Обеща, че ще е бързо — изломоти той дрезгаво. — На мен не ми се стори така.

— Така е, този път беше различно — съгласих се аз. — Видя ли светлините?

Матю поклати глава.

— Имаше само мрак. Пропадах бавно и само твоята ръка ме задържаше, за да не се ударя в дъното. — Вдигна дланта ми към устните си и я целуна.

В тихата къща още миришеше на чили, навън беше нощ.

— Можеш ли да кажеш кой е тук?

Ноздрите му се разшириха и той затвори очи. Подуши въздуха и въздъхна щастливо.

— Само Сара, Ем, аз и ти. Децата ги няма.

Изкикотих се и го придърпах към себе си.

— Ако дойде още някой, къщата ще се пръсне по шевовете. — Матю зарови лице в шията ми, след това се отдръпна. — Все още си с превръзката. Което означава, че когато се върнем назад във времето, си оставаме същите и не забравяме какво ни се е случило в настоящето. — Хладните му ръце се плъзнаха под полото ми. — Като се имат предвид новооткритите ти способности, с каква точност отчиташ изминалото време?

Макар да се чувствахме приятно в миналото, се върнахме в настоящето още преди Емили да бе довършила салатата.

— Пътуването през времето ти се отразява добре, Матю — обяви Сара, когато огледа умиротвореното му лице. И го възнагради с чаша червено вино.

— Благодаря, Сара. Бях в добри ръце. — Вдигна чашата към мен за наздравица.

— Радвам се да го чуя — каза равно Сара. Звучеше като призрачната ми баба. Хвърли нарязани репички в най-голямата купа за салата, която някога бях виждала.

— Откъде се взе? — полюбопитствах и се наведох над купата, за да скрия изпръхналите си устни.

— Къщата я даде — обясни Ем, докато разбъркваше дресинга. — Радва се, че има толкова много гърла за хранене.

На следващата сутрин къщата ни даде да разберем, че очаква още гости.

Сара, Матю и аз обсъждахме дали следващото ми пътуване през времето трябва да е до Оксфорд или до Сет-Тур, когато Ем се появи с купчина пране в ръцете.

— Някой идва насам.

Матю остави вестника си и стана.

— Добре. Днес очаквах доставка.

— Не е доставка. И този някой още не е пристигнал. Но къщата го очаква. — И изчезна в пералното помещение.

— Още една стая? Къде я сложи този път? — извика Сара след нея.

— До тази на Маркъс — отвърна Ем откъм пералната машина.

Започнахме да се обзалагаме за кого е. Предположенията варираха от Агата Уилсън до приятелите на Емили от Чери Вали, които обичаха да се появяват за сбирката на сестринството за Вси светии, без да се обаждат предварително.

В късната сутрин на вратата авторитетно се почука. На прага стоеше дребен тъмнокос мъж с интелигентни очи. Веднага го разпознах от снимките му със знаменитости в Лондон и телевизионните интервюта. Всички съмнения кой е той веднага се разсеяха, когато усетих настоятелния му поглед.

Нашият мистериозен гост беше приятелят на Матю, Хамиш Осборн.

— Ти трябва да си Даяна — каза той без предисловия. Шотландският му акцент удължаваше гласните. Беше облечен делово в идеално скроен по него черен костюм на тънки райета, светлорозова риза с тежки сребърни копчета за ръкавели и лилава вратовръзка с избродирани по нея малки мушички.

— Аз съм. Здравей, Хамиш. Матю очаква ли те? — Отстъпих, за да го пусна да влезе.