Аз, вещицата

Нищо не можеше да се направи срещу предразсъдъците на леля ми. Изкушавах се да й разкажа за заниманието по йога, където за повече от час бях напълно освободена от страховете си от другите свръхестествени същества. Но нямаше смисъл.

— Достатъчно — заявих непреклонно. — Матю Клермон няма да бъде допуснат по-близо до мен, а вие не се тревожете, повече няма да докосвам омагьосани ръкописи. Но в никакъв случай няма да си тръгна от Оксфорд и това е окончателното ми решение.

— Добре — съгласи се Сара. — Но оттук не можем да направим кой знае какво, ако нещата се объркат.

— Знам, Сара.

— И когато следващия път в ръцете ти попадне нещо омагьосано — независимо дали си го очаквала или не — дръж се като вещица, каквато си, а не като тъпо човешко същество. Не се прави, че не го забелязваш, нито си казвай, че си въобразяваш. — Доброволното невежество и пренебрежението към свръхестественото бяха най-големите грехове за Сара. — Отнасяй се към него с уважение и ако не знаеш какво да правиш, потърси помощ.

— Обещавам — съгласих се набързо, защото исках вече да затварям. Но Сара не бе приключила.

— Никога не съм мислила, че ще дойде ден, в който една Бишъп ще разчита на вампир да я защитава, вместо да се обърне към собствената си сила — продължи тя. — Майка ти сигурно се преобръща в гроба си. Така става, като се отказваш от това, което си, Даяна. Озовала си се в страхотна бъркотия само защото си мислиш, че можеш да загърбиш наследството си. Така не се прави.

Горчивината на Сара продължи да трови атмосферата и в моята стая дълго след като затворих телефона.

На следващата сутрин започнах деня с няколко упражнения за разтягане от йога, а след това си направих чай. Неговият аромат на билки и ванилия ми подейства успокоително. В напитката имаше точно толкова кофеин, колкото ми трябваше, за да не задрема следобед, но да не ми попречи да спя през нощта. След като листенцата се накиснаха, увих чайника с хавлиена кърпа, за да запазя топлината, и го отнесох до креслото край камината, на което сядах, когато исках да се отдам на задълбочени размишления.

Успокоена от познатия аромат на чая, придърпах колене към брадичката си и направих преглед на изминалата седмица. Откъдето и да започвах, все стигах до разговора ми с Матю Клермон. Нима усилията ми да държа магията далеч от живота и работата ми се бяха оказали напразни?

Винаги когато зациклях с проучванията си, си представях искрящобяла празна маса, а фактите бяха пъзел, който трябваше да подредя. Така се освобождавах от напрежението и всичко се превръщаше в игра.

Сега изсипах всички случки от изминалата седмица върху масата — Ашмол, Матю Клермон, разбърканите мисли на Агата Уилсън, вещера с туиденото сако, склонността ми да се движа със затворени очи, свръхестествените същества от Бодлианската библиотека, как взех алманаха от полицата, заниманието по йога с Амира. Разбърках ярките парченца, събрах някои едно до друго, опитвайки се да подредя общата картина, но имаше прекалено много бели полета и пред очите ми не можеше да изплува ясен образ.

Понякога взимах напосоки някое парче и така успявах да схвана кое е най-важно. Поставих въображаемите си пръсти върху масата и изтеглих нещо, като се надявах да е Ашмол.

Но ме гледаха тъмните очи на Матю Клермон.

Защо този вампир беше толкова важен?

Парченцата от моя пъзел започнаха сами да се движат и да се подреждат във форми, които се меняха прекалено бързо, за да мога да ги проумея. Ударих с въображаемите си ръце по масата и парченцата спряха да танцуват. По дланите ми се появи познатото парене.

Това вече не приличаше на игра. Изглеждаше като магия. И ако наистина беше, то значи съм я използвала и в училище, и в следването си, а сега и в научната си работа. Но в моя живот нямаше място за магия и умът ми категорично отказваше да приеме вероятността, че без да подозирам, съм нарушавала собствените си правила.

На следващия ден пристигнах във фоайето на библиотеката по обичайното време. Качих се по стълбите, завих край гишето за взимане на книги и събрах смелост да се изправя лице в лице с него.

Клермон го нямаше.

— Какво мога да направя за вас? — попита раздразнено Мириам и стана, а столът й изскърца от триенето в пода.

— Къде е професор Клермон?

— На лов — отговори Мириам. Погледът й бе преизпълнен с неприязън. — В Шотландия.

На лов. Преглътнах.

— О! А кога ще се върне?

— Честно казано, не знам, д-р Бишъп. — Тя скръсти ръце и изнесе малкото си стъпало напред.

— Надявах се да ме заведе на йога в „Старата ложа“ тази вечер — казах тихо в опит да измисля разумно оправдание, че съм се спряла при нея.

Мириам се обърна и взе някаква черна топка от плат. Хвърли я към мен, успях да я хвана малко преди да падне.

— Забравихте си това в колата му в петък.

— Благодаря. — Пуловерът ми миришеше на карамфил и канела.

— Трябва да сте по-внимателна с вещите си — измърмори Мириам. — Вие сте вещица, д-р Бишъп. Гледайте си вашата работа и престанете да въвличате Матю в тази невъзможна ситуация.

Завъртях се на пети, без да отговоря, и отидох да си взема ръкописите от Шон.