Аз, вещицата

— Всичко наред ли е? — попита той и хвърли подозрителен поглед към Мириам.

— Напълно. — Поисках си обичайното място, но той продължаваше да изглежда загрижен, затова му се усмихнах сърдечно.

„Как си позволява Мириам да ми говори по този начин?“ — гневях се аз наум, докато се настанявах на работното си място.

Пръстите ме сърбяха, сякаш стотици насекоми пълзяха под кожата ми. Малки синьо-зелени искрици изскачаха изпод ноктите ми и оставяха енергийни следи. Стиснах ръце и седнах върху тях.

Това никак не беше добре. Като всички научни работници в университета, се бях заклела да не застрашавам с пожар Бодлианската библиотека. Последния път, когато нещо подобно се бе случило с пръстите ми, бях на тринайсет и се наложи да викат пожарната, защото кухнята бе пламнала.

Когато паренето намаля, се огледах внимателно и въздъхнах с облекчение. Бях сама в „Селдън Енд“. Никой не бе видял фойерверките. Вдигнах ръце и ги разгледах за нови знаци на свръхестествена активност. Синьото избледняваше до сребристосиво и това бе знак, че енергията в пръстите ми намаляваше.

Отворих първата книга чак след като се уверих, че няма да я подпаля, и се престорих, че нищо необичайно не се бе случило. Въпреки това се поколебах да докосна компютъра си от страх, че пръстите ми ще стопят пластмасовите клавиши.

Нищо чудно, че ми беше трудно да се съсредоточа и първият ръкопис остана пред мен чак до обяд. Може би малко чай ще ме успокои.

В началото на семестъра очаквах да видя повече човешки същества в средновековното крило на „Херцог Хъмфри“. Но днес имаше само едно: възрастна жена, която разглеждаше под лупа осветен от лампа ръкопис. Намираше се между непознат демон и една от вампирките от предната седмица. Джилиан Чембърлейн също беше тук и ме гледаше зверски заедно с още четири вещици, все едно бях предала всичките си себеподобни.

Минах набързо покрай тях и спрях до Мириам.

— Предполагам, че си получила указания да ме следваш и като ходя да обядвам. Идваш ли?

Тя остави молива си преиграно внимателно.

— След вас.

Когато стигнахме задното стълбище, Мириам вече вървеше пред мен. Посочи към стъпалата от другата страна.

— Слезте оттам.

— Защо? Каква е разликата?

— Както искате — сви рамене тя.

Щом стигнах до първата площадка, погледнах през малкия прозорец на летящата врата, която водеше към друга читалня, и затаих дъх.

Залата бе пълна до пръсване със свръхестествени същества. Бяха се разделили на групички по видове. На една дълга маса седяха само демони. Забелязваха се отдалеч, защото пред нито един от тях нямаше нито отворена, нито затворена книга. Вампирите се бяха събрали около друга маса, телата им бяха напълно неподвижни, а очите им не мигваха. Вещиците изглеждаха потънали в работа, но смръщените им лица говореха повече за раздразнение, отколкото за съсредоточаване, тъй като демоните и вампирите бяха заели масите най-близо до стълбището.

— Ето защо не бива да се смесваме. Няма човешко същество, което да не забележи това — отбеляза Мириам.

— Сега пък какво съм направила? — попитах я шепнешком.

— Нищо. Матю го няма — отбеляза тя делово.

— И защо толкова се страхуват от Матю?

— Ще трябва да питате него. Вампирите не обичат да споделят. Но не се тревожете — продължи тя и оголи острите си бели зъби. — Зъбите ми работят идеално, така че няма от какво да се страхувате.

Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах надолу по стълбите. Проправих си път през туристите на полянката отпред. В „Блекуелс“ изядох набързо един сандвич и изпих бутилка вода. Мириам срещна погледа ми, когато минавах покрай нея на път за изхода. Тя остави криминалето, което четеше, и ме последва.

— Даяна — каза тя тихо, когато минавахме през портите на библиотеката. — Какво си намислила?

— Не е твоя работа — сопнах й се аз.

Мириам въздъхна.

Когато се върнахме в „Херцог Хъмфри“, забелязах вещера с кафявото туидено сако. Мириам гледаше съсредоточено от средата на пътеката, неподвижна като статуя.

— Ще ме пазиш ли?

Вещерът ми кимна, за да покаже, че ме е познал.

— Аз съм Даяна Бишъп — представих се и протегнах ръка.

— Питър Нокс. И много добре знам коя сте. Дъщерята на Ребека и Стивън. — Той докосна леко пръстите ми със собствените си. Пред него бе отворен учебник по магии от деветнайсети век, а отстрани имаше купчина каталози.

Името ми бе познато, макар да не се сещах откъде, а и като го чух да произнася имената на родителите ми, се почувствах притеснена. Преглътнах.

— Моля ви, бихте ли помолили… приятелите си да напуснат библиотеката? Новите студенти пристигат днес и не бихме искали да ги плашим.

— Ако може някъде да поговорим на спокойствие, д-р Бишъп, съм сигурен, че ще успеем да се споразумеем. — Той намести очилата на носа си. Колкото по-близо стоях до Нокс, толкова повече се чувствах в опасност. Върховете на пръстите ми започнаха знаменателно да парят.

— Няма защо да се страхувате от мен — каза той тъжно. — Но пък онзи вампир…

— Мислите, че съм намерила нещо, което принадлежи на вещиците — прекъснах го аз. — Вече не е у мен. Ако искате Ашмол, има формуляри за поръчки на бюрото пред вас.