Аз, вещицата

— Не разбирате сложността на ситуацията.

— Не, и не искам да знам. Моля ви, оставете ме на мира.

— Физически много приличате на майка си. — Погледът на Нокс се плъзна по лицето ми. — Но сте наследили и ината на Стивън.

Почувствах обичайната смесица от ревност и раздразнение, както винаги, когато вещиците споменаваха родителите ми и семейната ни история — сякаш те бяха колкото мои, толкова и техни.

— Ще се опитам — продължи той, — но нямам власт над онези животни. — И той махна към пътеката, откъдето една от сестрите вампирки се взираше с интерес в мен и Нокс. Поколебах се, но после отидох при нея.

— Сигурна съм, че подслушахте разговора ни и несъмнено знаете, че вече съм под протекцията на двама вампири — казах. — Добре дошла сте тук, ако нямате доверие на Матю и Мириам. Но помолете останалите от читалнята на долния етаж да си тръгнат.

— Вещиците не заслужават и една минута от времето на вампирите, но днес сте пълна с изненади, Даяна Бишъп. Само почакайте да разкажа на сестра ми Клариса какво е пропуснала. — Думите на вампирката прозвучаха спокойно и уверено и издаваха безупречно възпитание и великолепно образование. Тя се усмихна, зъбите й блеснаха под слабата светлина в крилото за средновековна литература. — Да предизвиквате Нокс? Хлапе като вас? Ама че история за разказване!

Откъснах поглед от безупречните й черти и тръгнах да търся познато демонско лице.

Демонът, любител на кафе с мляко, се мотаеше около компютрите със слушалки на уши и си тананикаше под носа някаква трудно различима мелодийка, а другият край на кабела се полюшваше около бедрата му. След като той извади пластмасовите тапи от ушите си, се опитах са го осведомя за сериозността на положението.

— Чуйте, добре дошъл сте да сърфирате в мрежата тук. Но на долния етаж има проблем. Няма нужда две дузини демони да ме наглеждат.

Той доволно изсумтя.

— Скоро ще разберете.

— Не може ли да ме наглеждат от по-далеч? От зала „Шелдон“ например? От „Белия кон“? — Опитвах се да бъда полезна. — Ако не друго, то обикновените човешки същества ще започнат да задават въпроси.

— Ние не сме като вас — промълви той унесено.

— И това означава, че не можете да помогнете? Или не искате? — Опитвах се да прикрия раздразнението си.

— Едно и също е. И ние трябва да знаем.

Това бе прекалено.

— Всичко, което можете да направите, за да намалите напрежението в библиотеката, ще бъде високо оценено.

Мириам все още ме наблюдаваше. Върнах се на бюрото си, без да я поглеждам.

В края на този изключително непродуктивен ден се ощипах за върха на носа, изругах едва чуто и си събрах нещата.

На следващата сутрин в Бодлианската библиотека не беше толкова претъпкано. Мириам си записваше нещо съсредоточено и дори не вдигна очи, докато минавах покрай нея. Все още нямаше и следа от Клермон. Въпреки това всички спазваха правилата, които той кротко, но ясно бе установил, и стояха далеч от „Селдън Енд“. Джилиан беше в средновековното крило, надвесена над папирус. Там бяха и двете сестри вампирки заедно с няколко демона. С изключение на Джилиан, която наистина работеше, останалите само имитираха дейност. А когато след чаша чай надникнах в читалнята на долния етаж, едва няколко свръхестествени същества вдигнаха очи. Музикалният демон, любител на кафе, беше един от тях. Махна ми и намигна многозначително.

Свърших прилично количество работа, макар и не достатъчно, за да наваксам за предния ден. Захванах да чета алхимични стихотворения — най-сложните от всички текстове. Приписваха се на Мириам, сестрата на Мойсей.

„Три частици от теб три часа живеят.
И събират се пак, когато изкрееш.“

Така гласеше една част от стихотворението. Значението на тези редове си остана загадка за мен, но подозирах, че най-вероятно става въпрос за смесване на сребро, злато и живак. „Дали Крис би могъл да направи експеримент по този текст?“ — почудих се, като се опитах да си представя необходимите химични процеси.

Зачетох се в друго стихотворение от анонимен автор, озаглавено „Стих за тройния огън на мъдростта“. Открих ясни прилики между неговата образност и алхимичната планина, пълна с мини и миньори, търсещи благородни метали и скъпоценни камъни — на такъв образ се бях натъкнала вчера.

„В мината два стари камъка намериха.

Наричаха ги древните Света земя;за силата и за цената им се питахаи как да ги изтръгнат от Природата.И щом със злато и сребро се слеят,скритите им тайни греят.“

Потиснах възклицанието си. Изследването ми щеше да стане неимоверно по-сложно, ако трябваше да свързвам не само илюстрациите с науката, но и рисунките с поезията.

— Сигурно е трудно да се съсредоточиш върху работата си под погледа на вампирите.

Джилиан Чембърлейн бе застанала до мен. В пъстрите й очи блестеше потисната злоба.

— Какво искаш, Джилиан?