Аз, вещицата

— Толкова се радвам — промълвих аз. Часовникът отброи третата четвърт от часа и аз се изправих. — Наистина ли е вече толкова късно? Имам уговорка за вечеря.

— Няма ли да вечеряте с нас? — разочарова се ректорът. — Питър с такова нетърпение очакваше да си поговори с вас за алхимия.

— Пътищата ни пак ще се пресекат. И то скоро — каза спокойно Нокс. — Идването ми беше неочаквано, пък и дамата си има по-приятно занимание от вечеря с двама мъже на нашата възраст.

Внимавай с Клермон, проехтя гласът на Нокс в главата ми. Той е убиец.

Марш се усмихна.

— Да, разбира се. Наистина се надявам да ви видя отново, когато първокурсниците се настанят.

Питай го за 1859 година. Да видим дали ще сподели тайните си с една вещица.

Едва ли е тайна, щом ти я знаеш. На лицето на Нокс се изписа изненада, когато отговорих на телепатичното му предупреждение по същия начин. Тази година това беше шестият случай, в който използвах магия, но обстоятелствата със сигурност бяха извънредни.

— С удоволствие, ректоре. И благодаря ви отново, че ми позволихте да се настаня в колежа. — Кимнах към вещера. — Довиждане, господин Нокс.

Избягах от жилището на ректора и се скрих в старото си убежище сред сенките. Вървях между колоните, докато пулсът ми се успокои. Само един въпрос занимаваше ума ми: какво да правя, след като само за един следобед две мои себеподобни същества ми бяха отправили заплахи? И изведнъж видях отговора неочаквано ясно.

Когато се прибрах в квартирата, започнах да претърсвам чантата си, докато пръстите ми не напипаха смачканата визитка на Клермон. Набрах първия номер.

Той не вдигна.

След като записан глас ми предложи да оставя съобщение, аз казах:

— Матю, Даяна е. Извинявай, че ти звъня, когато не си в града. — Поех дълбоко дъх, опитвах се да потисна вината, че няма да споделя с Клермон за Джилиан и родителите ми, а само за Нокс. — Трябва да поговорим. Случи се нещо. С онзи вещер от библиотеката. Казва се Питър Нокс. Моля те, обади се, като чуеш съобщението.

Бях уверила Сара и Ем, че няма да позволя на никакъв вампир да се меси в живота ми. Джилиан Чембърлейн и Питър Нокс ме накараха да променя решението си. С треперещи ръце пуснах щорите и заключих вратата. Щеше ми се никога да не бях чувала за Ашмол.

11.

Тази нощ ми бе невъзможно да заспя. Седнах на дивана, после на леглото с телефона до себе си. Нито каната чай, нито множеството имейли успяха да откъснат съзнанието ми от събитията през деня. Не можех да проумея как е възможно вещици да са убили родителите ми. Изтласках тези мисли от ума си и се замислих над магията, направена на книгата на Ашмол, и интереса на Питър към нея.

Посрещнах зората будна. Взех си душ и се преоблякох. Мисълта за закуска ми бе необичайно непривлекателна. Вместо да ям, застанах на вратата и изчаках да стане време да отворят Бодлианската библиотека, след това изминах краткото разстояние до нея и заех обичайното си място. Телефонът ми бе в джоба, бе включен на вибрация, макар да мразех, когато чуждите апарати започваха да бръмчат и да подскачат в тишината.

В десет и половина влезе Питър Нокс и седна в другия край на залата. Под предлог, че отивам да връщам ръкопис, се отправих към гишето, за да се уверя, че Мириам е в библиотеката. Вече бе тук и беше много ядосана.

— Кажи ми, че онзи вещер не е седнал там.

— Напротив, седна. И непрестанно се взира в гърба ми, докато работя.

— Ще ми се да бях по-едра — намръщи се Мириам.

— Струва ми се, че само едро телосложение няма да е достатъчно, за да се неутрализира това същество. — И й се усмихнах криво.

Матю влезе в „Селдън Енд“ тихо и без предупреждение и не усетих ледено докосване, което да ми подскаже присъствието му. Вместо това ми се стори, че по косата, раменете и гърба ми валят снежинки, сякаш се уверяваше, че съм добре.

Стиснах масата пред себе си. Няколко секунди не смеех да се обърна, за да не се окаже, че това усещане идва от Мириам. Когато видях, че е наистина Матю, сърцето ми прескочи.

Но вампирът вече не гледаше към мен. Взираше се в Питър Нокс със свирепо изражение.

— Матю — повиках го тихичко и станах.

Той откъсна очи от вещера и тръгна към мен. Когато се намръщих несигурно към яростната му физиономия, той ми се усмихна окуражаващо.

— Разбрах, че е имало някакво напрежение. — Беше толкова близо, че хладината на тялото му ме заля освежаващо като бриз в летен ден.

— Нищо, с което да не можем да се справим — казах тихо, за да не ме чуе Питър Нокс.

— Може ли разговорът ни да почака до края на деня? — попита той. Пръстите му се вдигнаха към гърдите и докоснаха подутина в средата на гръдния кош, която ясно си личеше под меката тъкан на пуловера му. Почудих се какво ли носи до сърцето си. — Може да отидем на йога.

Въпреки че не бях спала, пътуването по Удсток в превозно средство с много добра звукова изолация, последвано от час медитативни упражнения, звучеше доста добре.

— Би било чудесно — отвърнах искрено.

— Искаш ли да остана да работя при теб? — попита той и се наведе към мен. Уханието му бе толкова силно, че ми се зави свят.

— Не е необходимо — отказах твърдо.