Аз, вещицата

— Да не би да се боиш, че ще ме нараниш? — Изпитвах здравословен страх от вампирите, но Матю изглеждаше различен.

— Няма как да съм сигурен. — Очите му бяха уморени, а в гласа му прозвуча предупреждение.

— Значи не замина заради това, което се случи в петък вечерта. — От гърдите ми се изтръгна внезапна въздишка на облекчение.

— Не — каза той тихо. — То няма нищо общо с пътуването ми.

— Вие двамата ще влизате ли, или ще си правите упражненията тук на алеята? — провикна се Амира от входа.

Влязохме в залата, като си хвърляхме скрити погледи, когато си мислехме, че другият не гледа. Първата ни откровена размяна на информация промени нещата. И двамата се опитвахме да предвидим какво предстои.

След края на заниманието, когато Матю вдигна пуловера си над главата, нещо блестящо и сребристо привлече погледа ми. Предметът висеше на шията му на тънка кожена лентичка. Ето това бе докосвал постоянно през дрехата си като талисман.

— Какво е това? — посочих аз.

— Спомен — отвърна кратко Матю.

— За какво?

— За разрушителната сила на гнева.

Питър Нокс ме бе предупредил да внимавам с Матю.

— Да не е пилигримски медальон? — По форма ми напомняше на точно такъв, бях го виждала в Британския музей. Изглеждаше старинен.

Той кимна и извади медальона заедно с лентичката. Висулката се залюля свободно и проблесна под светлината от лампите.

— Това е амулет от Витания. — Бе във формата на ковчег, в който имаше място само за няколко капки светена вода.

— Лазар — казах аз тихо и погледнах ковчежето. Във Витания Христос възкресил Лазар от мъртвите. И въпреки че бях възпитана като атеист, знаех, че християните ходят там на поклонения, за да измолят опрощение на греховете си.

Матю пъхна амулета обратно под пуловера си, за да го скрие от погледите на останалите същества, които все още сновяха из залата.

Сбогувахме се с Амира и излязохме пред „Старата ложа“ на есенния хлад. Беше тъмно, въпреки лампите в основите на сградата, които къпеха в светлина тухлените стени.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Матю, прекъсвайки мислите ми. Кимнах. — Тогава ми кажи какво се случи.

— Заради ръкописа е. Нокс го иска. Агата Уилсън — демонът, който срещнах в „Блекуелс“ — каза, че себеподобните й също го желаят. Но Ашмол е омагьосан.

— Знам — отвърна той.

Пред нас се спусна бяла сова и крилете й раздвижиха въздуха. Примигнах и вдигнах ръце, за да се защитя, убедена, че птицата ще ме нападне с клюна и ноктите си. Но совата изгуби интерес и се зарея нагоре към короната на дъб край алеята.

Сърцето ми биеше силно и внезапно по цялото ми тяло се разля паника. Без предупреждение Матю отвори задната врата на ягуара и ме бутна на седалката.

— Наведи си главата и дишай дълбоко — каза той и клекна на чакъла, положил длани върху коленете ми. Стомашните ми сокове се надигнаха — в храносмилателната ми система нямаше нищо друго освен вода — и ме задавиха. Покрих устата си с длан и конвулсивно се свих. Той се пресегна и затъкна един непослушен кичур зад ухото ми. Пръстите му бяха хладни и успокояващи.

— В безопасност си — каза той.

— Извинявай. — Треперещата ми ръка се отдели от устата, когато гаденето ми премина. — Паническите пристъпи започнаха снощи, след като видях Нокс.

— Искаш ли да се поразходим?

— Не — отвърнах веднага. Паркът изглеждаше огромен и много тъмен, а краката ми бяха като от гума.

Матю ме разгледа с проницателните си очи.

— Ще те закарам вкъщи. Останалата част от този разговор може да почака.

Издърпа ме от задната седалка и ми помогна да се настаня на предната. Затворих очи, докато се качвах. Поседяхме известно време в мълчание, след това Матю завъртя ключа на запалването. Ягуарът се съживи.

— Често ли ти се случва това? — попита той с безизразен глас.

— Не, слава богу — отвърнах. — Случваше се често, когато бях дете, но сега съм много по-добре. Просто имам излишък на адреналин. — Матю насочи поглед към ръцете ми, а аз си отметнах косата от лицето.

— Знам — каза той отново, освободи ръчната спирачка и подкара колата по алеята.

— Усещаш ли миризмата?

Той кимна.

— Трупа се в теб, откакто ми каза, че ползваш магии. Затова ли спортуваш толкова много — бягаш, гребеш, занимаваш се с йога?

— Не обичам да пия лекарства. От тях се чувствам замаяна.

— Спортът е може би по-ефективното средство.

— Този път не помогна — промълвих аз и се замислих за наелектризираните си ръце.

Матю излезе от парка на „Старата ложа“ и пое по шосето. Съсредоточи се в пътя, а колата леко ме поклащаше.

— Защо ми се обади? — попита изведнъж той и прекъсна медитацията ми.

— Заради Нокс и Ашмол — отвърнах и усетих как при рязката смяна на настроението му паниката отново започна да се завръща.

— Знам това. Питам те защо се обади точно на мен. Със сигурност имаш приятели — вещици, хора — които могат да ти помогнат.