Без дом

— А защо, дявол да го вземе, ви е притрябвала крава? — запита ветеринарят.

Обясних му с няколко думи защо ни е кравата.

— Вие сте добри момчета — каза той. — Ще дойда утре сутринта с вас на панаира и ви обещавам, че кравата, която ще ви избера, няма да има изкуствена опашка.

— Нито лъжливи рога, нали? — попита Матиа.

— Нито лъжливи рога.

— Нито надуто виме?

— Ще бъде хубава крава. Но за да я купите, трябва да имате с какво да я платите.

Без да му отговоря, аз развързах кърпата, в която беше скрито нашето съкровище.

— Отлично, елате при мене утре в седем часа сутринта.

— А колко ще ви дължим, господин ветеринар?

— Нищо. Как мога да взема пари от такива добри момчета като вас!

Не знаех как да благодаря на този прекрасен човек, но на Матиа му хрумна нещо.

— Господине, обичате ли музика? — попита той.

— Много, момчето ми.

— А рано ли си лягате?

Този въпрос беше доста неуместен, но ветеринарят благоволи да ни отговори:

— В девет часа.

— Благодаря, господине! До утре, в седем часа сутринта.

Разбрах намерението на Матиа.

— Концерт ли искаш да му дадеш? — попитах го аз.

— Да. Една серенада, преди да си легне. Така се постъпва с хората, които човек обича.

— Добре го измисли. Да се приберем в странноприемницата и да си подготвим програмата на концерта. Може да не се смущаваме много пред публиката, която плаща, но когато плащаме ние самите, трябва да положим всички грижи.

В девет часа без две-три минути бяхме пред къщата на ветеринаря — Матиа с цигулката, а аз с арфата. Улицата беше тъмна — луната трябваше да изгрее към девет часа и затова бяха сметнали за разумно да не палят фенерите. Дюкяните бяха вече затворени, а минувачи почти не се мяркаха.

В девет часа при първия удар на градския часовник засвирихме заедно и в тая тясна, тиха уличка инструментите ни звучаха като в най-добрия салон. Отвориха се прозорци и се показаха глави с нощни шапчици, кърпи и шалове. Разпитваха се, изненадани, от един прозорец на друг.

Нашият приятел, ветеринарят, живееше в къща, която имаше на единия си ъгъл красива куличка. Един от прозорците на тая куличка се отвори и той се наведе да види кой свири.

Навярно ни позна и разбра какви са намеренията ни, защото ни махна с ръка да не свирим.

— Ще ви отворя вратата — каза той — и ще продължите в градината.

И почти веднага ни отвори вратата.

— Вие сте славни момчета — каза той, като стисна здраво ръка и на двама ни, — но сте лекомислени. Не ви ли мина през ум, че полицията може да ви задържи, задето нарушавате нощната тишина на публично място?

Нашият концерт продължи в градината, която не беше много голяма, но беше твърде красива, с беседка, покрита с пълзящи растения.

Ветеринарят беше женен, имаше няколко деца и скоро около нас се събра публика. Запалиха свещи под беседката и свирихме, докато мина десет часът. Свършехме ли едно парче, ръкопляскаха ни и настояваха за друго.

Ако ветеринарят не ни беше изпратил да си вървим, струва ми се, че по желание на децата щяхме да свирим до късна нощ.

— Пуснете ги да вървят да си легнат — каза той. — Утре в седем часа сутринта трябва да бъдат тук.

Но той не ни пусна да си вървим, преди да ни почерпи, което ни беше много приятно. Тогава за благодарност Капи направи няколко от най-смешните си фокуси за голяма радост на децата. Тръгнахме си към полунощ.

Градът Юсел, така тих вечерта, на сутринта беше шумен и оживен. Още преди да съмне, чувахме непрестанно трополене на каруци, които се търкаляха по настилката, примесено с цвилене на коне, с мучене на крави и с блеене на овце, с виковете на селяни, които пристигаха за панаира. Когато излязохме, дворът на нашата странноприемница бе задръстен вече от каруци, преплетени една в друга, а от колите, които пристигаха, слизаха пременени селяни, които вземаха на ръце жените си, за да ги свалят на земята.

Тогава всички се поразкършваха, а жените си оправяха фустите. На улицата подвижна вълна се стичаше към панаира. Беше още шест часът и решихме да отидем да разгледаме кравите, които бяха вече докарани, и да си изберем предварително някоя.

Ах, какви хубави крави! Имаше различни по цвят и големина — едни угоени, други мършави, едни с телетата си, други с увиснало до земята, напращяло от, мляко виме. На панаира имаше и коне, които цвилеха, кобили, които ближеха своите жребчета, угоени свине, които си ровеха дупки в земята, млечни прасенца, които квичаха, сякаш ги деряха живи, овце, кокошки, гъски. Но какво значение имаше това за нас! Ние виждахме само кравите, които мигаха насреща ни и бавно; движеха челюстите си — преживяха нощната храна, без да подозират, че няма да пасат вече тревата на пасбищата, където са отраснали.

След половинчасова обиколка открихме седемнадесет крави, които ни харесаха напълно — една за едно, друга за друго, три — защото бяха червени, две — защото бяха бели, и затова, разбира се, почна спор между мене и Матиа. В седем часа отидохме при ветеринаря, който ни чакаше, и заедно се върнахме на панаира, като му обяснихме отново каква крава искахме да купим.

Изискванията ни се заключаваха в две думи — да дава много мляко и да яде малко.