Без дом

— Ето една, която изглежда добра — каза Матиа, като посочи белезникава крава.

— Мисля, че тази е по-добра — казах аз, като посочих една червеникава.

Ветеринарят ни помири, като не се спря нито пред едната, нито пред другата, а отиде при третата. Тя беше дребна, с тънки крака, червена, с кафяви уши и страни, с черно около очите и с белезникав кръг около муцуната.

— Ето една руергска крава, точно каквато ви трябва — каза той.

Хилав селянин я държеше за повода. Към него се обърна ветеринарят, за да разбере колко иска за кравата.

— Триста франка.

Тая дребна крава, жизнена и мила, с хитра муцуна, ни беше вече харесала. Останахме като втрещени. Триста франка. Не беше крава за нас. Кимнах на ветеринаря, за да му дам да разбере, че трябва да потърсим друга. Но той ми смигна, за да ми каже, че трябва да упорствуваме.

Тогава той и селянинът започнаха да се пазарят. Той предложи сто и петдесет франка. Селянинът намали десет франка. Ветеринарят качи на сто и седемдесет. Селянинът слезе на двеста и осемдесет.

Но като стигнаха дотам, не продължиха по същия начин, който ни бе вдъхнал голяма надежда. Вместо да предлага, ветеринарят започна да разглежда подробно кравата — краката й били много тънки, вратът много къс, рогата много дълги, гърдите й слаби, а вимето недоразвито.

Селянинът отговори, че щом сме толкова добри познавачи, ще ни даде кравата си за двеста и петдесет франка, та да попадне в добри ръце.

Тогава се уплашихме, защото и двамата си мислехме, че кравата е лоша.

— Да видим други крави — предложих аз.

След тия думи селянинът с голяма мъка намали още десет франка. Най-сетне, като намаляваше постепенно, той слезе на двеста и десет франка, но там и остана.

Ветеринарят ме бутна с лакът, за да ми даде да разбера, че всичко, което казва, не е истина и че кравата никак не е лоша, а, напротив — превъзходна. Но двеста и десет франка бяха много пари за нас.

През това време Матиа се завъртя зад кравата и отскубна дълъг косъм от опашката й, а кравата го ритна. Това ме склони напълно.

— Давам двеста и десет франка — казах аз, като мислех, че всичко е свършено.

И протегнах ръка към повода. Но селянинът не ми го подаде.

— А подарък за жената? — каза той.

Пак започнахме да се пазарим и накрая се съгласихме на двадесет су за подарък. Оставаха ни само три франка. Пак протегнах ръка. Селянинът я хвана и я стисна здраво, приятелски. А именно понеже му бях приятел, трябваше да дам и за почерпка на дъщерята. Почерпката на дъщерята ни струваше десет су.

За трети път посегнах към повода. Но моят приятел, селянинът, ме спря.

— Носите ли оглавник? — попита ме той. — Продавам кравата, но не продавам оглавника й.

Но понеже бяхме приятели, на драго сърце ми отстъпи оглавника за тридесет су — не беше скъпо.

Трябваше ни оглавник, за да водим кравата. Простих се с тридесетте су, като правех сметка, че ни остават още двадесет. И тъй, наброих двеста и тринадесет франка и за четвърти път протегнах ръка.

— А къде ви е поводът? — попита селянинът. — Продадох ви оглавника, но не съм ви продал повода.

Поводът ни струваше двадесет су — последните ни двадесет су.

И когато ги платихме, най-после получихме кравата с оглавника и повода. Имахме крава, но нямахме вече никакви пари, нямахме нито едно су, за да нахраним себе си и нея.

— Ще работим — каза Матиа, — кафенетата са претъпкани. Като се разделим, ще свирим във всички кафенета и довечера ще имаме много пари.

Вкарахме кравата в обора на странноприемницата, където я вързахме здраво, после тръгнахме да свирим на различни страни и вечерта, когато си пресметнахме парите, видях, че Матиа е спечелил четири франка и петдесет сантима, а аз — три франка.

Със седем франка и петдесет сантима бяхме богати. Но радостта, че сме спечелили седем франка и петдесет сантима беше много малка в сравнение с радостта, която изпитвахме, че сме похарчили двеста и четиринадесет.

Склонихме прислужницата от кухнята да издои кравата и вечеряхме мляко. Никога не бяхме пили толкова вкусно мляко. Матиа заяви, че било сладко и че миришело на портокалов цвят като млякото, което пил в болницата, но било много по-хубаво. И в своя възторг отидохме и целунахме нашата крава по черната й муцуна. Навярно тя се трогна от тая милувка, защото ни близна по лицето с грапавия си език.

— Знае да целува — извика възхитен Матиа.

За да разберете щастието, което изпитвахме, когато целуваме кравата си и когато тя ни целуваше, трябва да си припомните, че и аз, и Матиа не бяхме глезени с целувки. Ние нямахме участта на галените деца, на които дотягат майчините милувки, и на двамата много ни се искаше някой да ни помилва.