Без дом

Като казвам внимание, говоря само за кучетата, защото за Добродушко беше невъзможно да се съсредоточи дълго време върху едно и също нещо. През първата част на моята реч той ме слуша с израз на най-живо любопитство. Но след двадесетина думи скочи на дървото, което ни пазеше сянка, и започна да се забавлява — люлееше се, като се мяташе от клон на клон. Ако Капи ми беше нанесъл такава обида, положително щях да се засегна, но от Добродушко можеше да се очаква всичко. Той беше лекомислен, празна глава, пък и в края на краищата беше напълно естествено да му се прииска да се позабавлява малко.

Признавам, че и аз на драго сърце бих постъпил като него и бих се полюлял с удоволствие. Но важността и достойнството на моята служба не ми позволяваха вече такива развлечения.

Подир кратка почивка дадох знак за тръгване. Трябваше да спечелим за пренощуване или поне за утрешната закуска, ако, както беше вероятно, спестим, като нощуваме на открито.

След като вървяхме около един час, съгледахме някакво село, което ми се видя удобно, за да изпълня намеренията си.

Отдалече то изглеждаше доста бедно и следователно сборът щеше да бъде много оскъден, но нямаше защо да се отчайвам от това. Не бях придирчив по отношение на сбора, а си и казвах, че колкото по-малко е селото, толкова по-малка е вероятността да срещнем там полицаи.

Приготвих артистите си и в колкото се може по-добър ред влязохме в селото. За съжаление липсваше ни флейтата на Виталис и неговата внушителна външност, която като външността на полкови барабанчик начело на полка винаги привличаше погледите. Не бях висок и с изразително лице като него. Напротив, бях много дребен, слабичък и на лицето ми навярно бе изписана повече уплаха, отколкото самоувереност.

Както вървяхме, поглеждах наляво и надясно, за да видя какво впечатление правехме. Слабо. Хората дигаха глава, после я навеждаха и никой не тръгваше подире ни.

Като стигнахме на един малък площад, сред който имаше чешма, засенчена от платани, взех арфата и засвирих валс. Музиката беше весела, пръстите ми се движеха леко, но на сърцето ми беше тежко и ми се струваше, че нося на плещите си много тежък товар.

Казах на Зербино и на Долче да играят валс. Те веднага ме послушаха и започнаха да се въртят в такт.

Но никой не се помръдна да дойде да ни погледа, а по праговете на къщите виждах жени, които плетяха или разговаряха.

Продължих да свиря. Зербино и Долче продължиха да играят.

Може би някой щеше да се реши да се приближи към нас. Дойдеше ли един, щеше да дойде и друг, щяха да се съберат десет, двадесет души.

Но напразно свирех, Зербино и Долче напразно се въртяха. Хората не идваха. Дори не ни поглеждаха вече.

Просто да се отчаеш.

Но аз не се отчайвах и свирех още по-силно, дрънках до скъсване струните на арфата.

Изведнъж едно детенце, толкова малко, че ми се стори като едва проходило, напусна прага на къщата и се запъти към нас.

Майка му навярно щеше да го последва, после, след майката — някоя нейна приятелка и щяхме да имаме публика, а след това и сбор.

Свирех по-тихо, за да не уплаша детето, а да го привлека.

Разперило ръчички, то се полюшваше на крачката си и бавно се приближаваше.

То идеше, идеше, още няколко крачки и щеше да бъде при нас.

Майката дигна глава, изненадана навярно и разтревожена, че не е до нея.

Забеляза го веднага. Но вместо да изтича след него, както се надявах, само го повика и послушното дете се върна при нея.

Може би тия хора не обичаха танца. Най-сетне всичко беше възможно.

Заповядах на Зербино и Долче да легнат и запях своята канцонета. И навярно никога не бях я пял с такова усърдие.

Fenesta vascia e patrona crudele,
Quanta sospire m’aje fatto jettare.

Започвах втория куплет, когато видях човек с палто и с плъстена шапка на главата да се отправя към нас. Най-после! Запях с по-голямо увлечение.

— Хей! — викна той. — Какво правиш тук, нехранимайко такъв?

Млъкнах, слисан от тоя въпрос, и го гледах със зинала уста как се приближава към мене.

— Е, ще отговаряш ли? — каза той.

— Виждате, господине — пея.

— Имаш ли разрешение да пееш на площада в нашата община?

— Не, господине…

— Обирай си крушите тогава, ако не искаш да ти съставя акт.

— Но, господине…

— Наричай ме господин пъдар и да те няма, просяк такъв!

Пъдар! Знаех от случая с моя господар какво значи да се противиш на полицаи и на пъдари.

Не чаках да ми повтори заповедта. „Обрах си крушите“, както той ми заповяда, и бързо тръгнах по пътя, по който бях дошъл.

Просяк! Но това не беше вярно. Не бях просил: бях пял, бях свирил, това ми беше работата. Какво лошо бях направил?

След пет минути излязох от това негостоприемно, но добре пазено село.

Кучетата вървяха след мен, навели глава и умърлушени — навярно бяха разбрали, че ни се е случила неприятност.