Без дом

От време на време Капи ме изпреварваше, обръщаше се към мене и ме гледаше любопитно с умните си очи. Всеки друг на негово място би ме запитал, но Капи беше много добре възпитано, много дисциплинирано куче, за да си позволи нескромен въпрос Показваше само любопитството си и виждах как челюстите му трепереха от усилията, които правеше, да не залае.

Когато се отдалечихме достатъчно и нямаше вече опасност от груба намеса на пъдаря, направих знак с ръка и трите кучета веднага се наредиха в кръг около мене — Капи стоеше в средата, неподвижен, вперил поглед в мене.

Време беше да им дам обяснението, което очакваха.

— Нямаме разрешение да играем — казах аз — и ни изпъдиха.

— Ами тогава? — запита Капи с мръдване на глава.

— Тогава ще спим на открито, къде да е, без да вечеряме.

При думите „без да вечеряме“ всички изръмжаха. Показах им трите су.

— Знаете, че това са последните ни пари. Ако похарчим нашите три су тая вечер, утре няма да имаме какво да ядем, а понеже днес ядохме, мисля, че е разумно да помислим за утрешния ден.

И прибрах трите су в джоба си.

Капи и Долче наведоха примирени глава, но Зербино, който не винаги беше послушен, а на това отгоре беше и лаком, продължи да ръмжи.

След като го изгледах строго, без да успея да го накарам да млъкне, обърнах се към Капи.

— Обясни на Зербино това, което той, изглежда, не иска да разбере — казах му аз. — Трябва да се лишим от второ ядене днес, ако искаме да ядем веднъж утре.

Капи перна веднага другаря си с лапа и между двамата се завърза спор.

Не мислете, че думата „спор“ е неуместна, понеже се отнася за две животни. Положително е, че всички животни наистина имат свой собствен език. Ако сте живели в къща, по чиито корнизи или прозорци лястовиците са си свили гнезда, навярно сте убедени, че тия птици не чирикат просто някакъв музикален напев, когато призори така оживено бъбрят помежду си. Те държат истински речи, разискват важни работи или си разменят нежни думи. А мравките от един и същ мравуняк, когато се срещат по някоя пътечка и си търкат пипалцата едно о друго, какво мислите, че правят, ако не допускате, че споделят нещо, което ги засяга? А кучетата — те не само знаят да говорят, но знаят и да четат. Вижте ги с муцуната нагоре или с наведена глава как душат земята или миришат камъните и храстите. Изведнъж те се спират пред кичур трева или пред някоя стена и стоят там известно време. Ние не виждаме нищо по тая стена, докато кучето чете там най-различни любопитни неща, написани с тайнствени букви, които ние дори не забелязваме.

Не зная какво каза Капи на Зербино, защото ако кучетата разбират езика на хората, хората не разбират езика на кучетата. Видях само, че Зербино не вземаше от дума и настояваше трите су да бъдат похарчени веднага. Трябваше Капи да се разсърди и чак когато си показа зъбите, Зербино, който не беше много смел, млъкна.

След като разреших по този начин въпроса с вечерята, оставаше да помисля за нощуването.

За щастие времето беше хубаво, денят топъл и да се спи на открито по това време не беше много опасно. Трябваше само да се настаним така, че да се скрием от вълците, ако имаше вълци в тоя край, и от нещо, което ми изглеждаше много по-опасно — от пъдарите, тъй като хората бяха още по-опасни за нас.

Оставаше ни само да вървим напред по белия път, докато намерим убежище.

Така и направихме.

Пътят се виеше напред, километрите се редяха един след друг и последните розови лъчи на залязващото слънце бяха вече угаснали на небето, а ние още не бяхме намерили убежище. Все трябваше да се намери някакъв изход.

Когато се реших да спрем, за да пренощуваме, се намирахме в гора, прорязана тук-таме от голи места, сред които се издигаха гранитни скали. Мястото беше много тъжно, много пусто, но нямахме по-добър избор и помислих, че сред тия гранитни скали ще намерим място да се скрием от нощния хлад. Казвам „да се скрием“, защото говоря за Добродушко и за себе си, тъй като не се безпокоях много за кучетата. Те можеха да спят навън, без да има опасност от настинка. Но към себе си трябваше да бъда внимателен, защото съзнавах своята отговорност. Какво би станало с трупата ми, ако се разболеех? А какво би станало с мене самия, ако се разболееше Добродушко и трябваше да се грижа за него?

Отбихме се от пътя и навлязохме сред камъни. Скоро видях грамадна гранитна скала, наклонена така, че образуваше нещо като пещера в основата си и стряха на върха. В тая пещера ветровете бяха струпали дебел пласт сухи борови иглички. Не можехме и да се надяваме на по-добро — постеля, за да се излегнем, и стряха над главата ни. Липсваше ни само парче хляб за вечеря, но не биваше да мислим за това. Нали и поговорката казва: „Сънят е храна“?

Преди да си легнем, обясних на Капи, че разчитам на него да ни пази и доброто куче, вместо да си легне с нас на боровите иглички, остана вън от нашето убежище на стража. Можех да бъда спокоен, знаех, че никой нямаше да се приближи, без да бъда предупреден.