Без дом

Но макар че бях спокоен в това отношение, не заспах веднага щом се проснах на боровите иглички с Добродушко, завит до мене с дрехата ми, и Зербино и Долче, сврели се в кръг в краката ми. Неспокойствието ми беше по-голямо от умората.

Денят, първият ден от нашето пътуване, беше лош. Какъв ли щеше да бъде утрешният ден? Гладен бях, жаден бях, а имах три су. Напразно ги обръщах несъзнателно в джоба си, не се увеличаваха: едно, две, три, все толкова си оставаха.

Как да изхраня трупата си, как да изхраня себе си, ако не мога утре или следващите дни да давам представления? Намордници, разрешение да пея — отде да ги взема? Трябваше ли да умрем всички от глад, някъде в някоя гора, под някой храст?

И както обмислях тия тъжни въпроси, гледах звездите, които блестяха над мене в мрачното небе. Не полъхваше никакъв ветрец. Пълна тишина — не шумваха листата, не се обаждаше птица, не трополеше каруца по пътя. Додето стигаше погледът ми в синкавата глъбина — пустота. Колко бяхме самотни и изоставени!

Усетих, че очите ми се наливат със сълзи, после изведнъж заплаках: бедната мама Барберен, бедният Виталис!

Лежах по корем и плачех неудържимо в двете си шепи, когато усетих топъл лъх по косите си. Обърнах се веднага и голям и топъл език ме лизна нежно по лицето. Капи! Чул ме, че плача, и дошъл да ме утеши, както беше идвал вече да ме подкрепи през първата нощ на нашето пътуване.

Прегърнах го с две ръце през шията и го целунах по влажната муцуна. Тогава той изскимтя леко два-три пъти и ми се стори, че плачеше заедно с мене.

Когато се събудих, беше съвсем светло и Капи, седнал пред мене, ме гледаше. Птички пееха в шумака. Далече, много далече, биеше камбана. Слънцето се беше издигнало вече високо на небето и галеше с топлите си живителни лъчи както тялото, така и сърцето.

Бързо се натъкмихме и тръгнахме натам, отдето долиташе камбанният звън. Там имаше село, там имаше навярно хлебар. Когато си легнеш, без да обядваш и вечеряш, гладът се обажда рано-рано.

Бях решил — ще похарча трите су, пък после ще видим.

Като стигнахме в селото, нямаше защо да питам къде е хлебарницата. Нашият нос ни заведе право там.

Моето обоняние беше почти така остро като на кучетата и отдалече почувствувах приятната миризма на хляб.

От хляб за три су — хлябът струваше по пет су ливрата — ни се падна само по едно много малко парченце и закуската ни бързо свърши.

Време беше да видим, или по-скоро да измислим, как да спечелим нещо през деня. Затова тръгнах да обикалям селото, като търсех най-удобно място за представление и се вглеждах в лицата на хората, за да отгатна дали щяха да ни бъдат приятели, или врагове.

Нямах намерение да дам веднага представление, защото беше рано, а исках да опозная селото, да избера най-доброто място, да се върна на обед на това място и да си опитам щастието.

Погълнат от тая мисъл, изведнъж чух викове зад себе си. Обърнах се бързо и видях, че Зербино бяга, а някаква стара жена го гони. Не беше необходимо много време, за да разбера на какво се дължаха тия викове и това гонене: възползувал се от моята разсеяност, Зербино се беше вмъкнал в някаква къща и задигнал парче месо, което носеше в устата си.

— Дръжте крадеца! — крещеше старата жена. — Дръжте го! Дръжте ги всичките!

Като чух тия думи, се почувствувах виновен или поне отговорен за простъпката на моето куче и побягнах и аз. Какво щях да отговоря, ако старата жена поиска да й платя откраднатото месо? Как щях да й го платя? А хванат ли ни, нямаше ли да ни задържат?

Като ме видяха, че бягам, Капи и Долче хукнаха подире ми и аз ги чувствувах по петите си, а Добродушко, когото носех на рамото си, ме стискаше за шията, за да не падне.

Нямаше голяма опасност да ни стигнат и да ни уловят, но можеше да ни спрат по пътя — стори ми се, че точно такова намерение имаха двама-трима души, които препречваха пътя. За щастие някаква напречна уличка излизаше на пътя отсам тия хора. Хукнах по нея, следван от кучетата, продължавахме да бягаме, колкото ни държаха краката, и скоро излязохме на полето. Спрях се, когато не можех вече да си поема дъх, с други думи, след като бях изминал най-малко два километра. Тогава се обърнах и се осмелих да погледна назад. Никой не ни гонеше. Капи и Долче все подире ми, а Зербино се задаваше отдалече — навярно се беше спрял, за да си изяде месото.

Повиках го. Но Зербино знаеше, че е заслужил строго наказание, и се спря, после, вместо да дойде при мене, избяга.

Зербино беше откраднал парчето месо, подтикнат от глада. Но аз не можех да приема тази причина за извинение. Имаше кражба. Виновникът трябваше да бъде наказан, иначе беше свършено с дисциплината в трупата ми. В следващото село Долче можеше да последва примера на другаря си, а и самият Капи в края на краищата би изпаднал в изкушение.

И така, трябваше да накажа Зербино пред всички. Но за това той трябваше да яви при мене, а не беше лесно да го накарам.

Прибягнах към Капи.

— Доведи ми Зербино.