Без дом

— Не, разбира се. Няма да те изоставя, вярвай ми. Какво ще правиш ти сам-самичък в Париж, клето момче? И после, аз нямам право да те изоставя, запомни това. В деня, когато отказах да те поверя на оная добра госпожа, която искаше да те отгледа и възпита като свой син, поех задължението да те възпитам самият аз колкото е възможно по-добре. За нещастие условията са неблагоприятни. Сега не мога да направя нищо за тебе и затова мисля да се разделим не завинаги, а за няколко месеца, за да преживеем някак поотделно, докато мине зимата. След няколко часа ще бъдем в Париж. Какво мислиш, че можем да направим с една трупа, в която остана само Капи?

Като чу името си, Капи застана пред нас, вдигна лапа към ухото, за да отдаде чест, и я постави на сърцето си, сякаш искаше да каже, че можем да разчитаме на неговата преданост.

При положението, в което се намирахме, тази негова постъпка не ни успокои.

Виталис се спря за миг и го поглади по главата.

— Ти също си едно добро куче — каза той. — Но само с доброта не се живее на тоя свят. Тя е потребна за щастието на околните ни, но е потребно и нещо друго, а ние го нямаме. Какво можем да направим само с Капи? Разбираш добре, нали, че сега не можем да даваме представления?

— Да, разбирам.

— Хлапетата ще ни се подиграват, ще ни хвърлят огризки от ябълки и няма да съберем и по двадесет су на ден. Искаш ли да живеем и тримата с двадесет су, които при дъжд, сняг или при голям студ няма и да имаме?

— А моята арфа?

— Ако имах две деца като тебе, може би щеше да върви, но старец като мене с едно дете на твоята възраст е загубена работа. Пък и още не съм достатъчно стар. Ако бях поне по-грохнал или сляп… Но за нещастие аз съм такъв, какъвто съм си, с други думи, не съм в състояние да вдъхвам съжаление, а в Париж, за да събудиш състрадание у хората, които бързат за работа, по-добре е да имаш окаян вид. Пък трябва да не се срамуваш да прибегнеш и към просия, а аз никога не бих могъл да направя това. На нас ни трябва нещо друго. Ето за какво мислех и какво реших. Ще те дам до края на зимата на един падроне8, при когото ще свириш заедно с други деца на арфа.

Като споменах за арфата си, съвсем и не мислех за такова разрешение.

Виталис не ми остави време да го прекъсна.

— А аз — продължи той — ще давам уроци по арфа, пива9 и цигулка на италианските деца, които работят по парижките улици. Познават ме в Париж, където съм живял много пъти и отдето идвах, когато пристигнах в твоето село. Само да потърся, и ще намеря повече уроци, отколкото ми трябват. Ще преживеем някак всеки поотделно. Освен това едновременно с уроците ще се заловя да обуча две кучета, които да заместят Зербино и Долче. Ще залегна с обучаването им и напролет ще можем да тръгнем пак заедно, мой малък Реми, и никога вече няма да се разделяме, защото съдбата не е постоянно лоша за тези, които имат смелост да се борят. Именно смелост искам сега от тебе, смелост и примирение. По-късно ще ни потръгне. Само това да мине. Напролет ще започнем пак нашия волен живот. Ще те заведа в Германия, в Англия. Ще пораснеш, умът ти ще се развие. Ще те науча на много неща и ще направя от тебе човек. Поех това задължение пред госпожа Милиган. И ще го изпълня. Тъкмо като имах предвид тия пътешествия, започнах да ти предавам английски, френски, италиански. Това не е малко за дете на твоята възраст, а не бива да забравяме, че и заякна. Ще видиш, мой малък Реми, ще видиш, че всичко не е загубено.

Това разрешение подхождаше може би най-добре на сегашното ни състояние. И като мисля за него сега, признавам, че господарят ми бе направил всичко възможно, за да се измъкне от това неприятно положение. Но тогава бях обзет от съвсем други мисли.

От всичко, което ми каза, разбрах само две неща:

Нашата раздяла.

И новият падроне.

Като обикаляхме села и градове, бях срещнал мнозина падроне, които възпитават с тояга своите наети оттук-оттам деца.

Те не приличаха никак на Виталис — бяха груби, несправедливи, заядливи, пияници, с проклятия и ругатни на устата и винаги готови да бият.

Можеше да попадна на някой от тези ужасни господари.

Освен това, дори и да попаднех случайно на някой добър, животът ми все щеше да се промени.

След мама Барберен — Виталис.

След Виталис — друг.

Все тъй ли щеше да бъде? Никога ли нямаше да намеря човек, когото да обикна завинаги?

Малко по малко бях се привързал към Виталис като към баща.

Никога ли нямаше да имам баща?

Никога ли нямаше да имам семейство?

Вечно сам на света!

Вечно загубен по тая обширна земя, без да, намеря място, където да се спра.

Бих могъл да кажа много неща и думите ми напираха от сърцето на устните, но премълчах.

Моят господар поиска от мене смелост и примирение — исках да го послушам и да не усилвам мъката му.

Впрочем той не беше вече до мене и понеже навярно се боеше да чуе това, което очакваше, че ще му отговоря, беше избързал няколко крачки напред.