Без дом

Същевременно детето, което ни отговори, се показа: то беше десетинагодишно. Приближи към нас, като се влачеше, и аз бях така силно поразен от необикновения му вид, че още го виждам пред очите си: то нямаше тяло, тъй да се каже, и голямата му несъразмерна глава беше сякаш поставена направо върху краката като в ония смешни рисунки, които бяха много разпространени преди няколко години. Но тая глава изразяваше дълбока скръб и добродушие, с примирение в очите и отчаяние, изписано на цялото лице. С това си телосложение то не можеше да бъде хубаво, но привличаше и задържаше погледа със своята приветливост и с някакъв чар, който се излъчваше от големите му влажни очи, нежни като на куче, и със своите изразителни устни.

— Уверен ли си, че ще се прибере след два часа? — попита Виталис.

— Напълно, синьор. Тогава вечеряме, а винаги той разпределя храната.

— Добре. Ако се прибере по-рано, кажи му, че Виталис ще го потърси тук след два часа.

— След два часа. Добре, синьоре.

Понечих да тръгна с господаря, но той ме спря.

— Остани тук — каза ми той. — Ще си починеш. Аз ще се върна.

И понеже трепнах уплашен, добави:

— Уверявам те, че ще се върна.

Бих предпочел въпреки умората да тръгна с Виталис, но бях свикнал да се подчинявам на нарежданията му и останах.

Когато тежките стъпки на господаря заглъхнаха по стълбата, момчето, което се беше ослушало с ухо, извърнато към вратата, се обърна към мене:

— От нашия край ли сте? — попита то на италиански.

Откакто бях тръгнал с Виталис, бях научил доста италиански и разбирах почти всичко на този език.

Но не говорех още достатъчно добре, та се стеснявах да си служа с него.

— Не — отвърнах аз на френски.

— Толкова по-зле! — каза то тъжно, като се вгледа в мене с големите си очи. — Бих предпочел да сте от нашия край.

— От кой край?

— От Лука10. Може би щяхте да ми кажете нещо за там.

— Аз съм французин.

— Толкова по-добре!

— Нима предпочитате французите пред италианците?

— Не, и не за себе си казах „толкова по-добре“, а за вас, защото, ако бяхте италианец, щяхте да дойдете тук, за да постъпите при синьор Гарофоли. А никой не казва „толкова по-добре“ на тези, които постъпват при синьор падроне.

Тези думи ме отчаяха напълно.

— Лош ли е?

Момчето не отговори на този пряк въпрос, но погледът, който устреми в мене, беше страшно красноречив. После, сякаш не искаше да продължи разговора на тази тема, то обърна гръб и тръгна към голямото огнище в дъното на стаята.

Силен огън от дърва от съборени сгради пламтеше в огнището, а на огъня вреше голяма чугунена тенджера.

Приближих се до огнището, за да се стопля, и видях, че на тенджерата имаше нещо особено, което не бях забелязал отначало. Капакът, с тясна тръбичка отгоре, през която излизаше парата, бе закрепен за тенджерата от едната страна с панта, а от другата с катинар.

Разбрал бях, че не бива да задавам нескромни въпроси за Гарофоли. Но за тенджерата?

— А защо е заключена с катинар?

— За да не мога да си отлея от супата. Аз трябва да я сготвя, но господарят ми няма доверие.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Смеете се — продължи то тъжно, — защото мислите, че съм лаком. На мое място и вие може би щяхте да бъдете такъв. Истината е, че не съм лаком, а съм гладен и миризмата на супата, която се носи ей от тази тръбичка, прави глада ми още по-страшен.

— Значи синьор Гарофоли ви оставя да мрете от глад?

— Ако постъпите тук, при него, ще научите, че не се умира от глад, само се страда. А най-много страдам аз, защото това за мене е наказание.

— Наказание? Да умреш от глад?

— Да. Впрочем мога да ви разкажа това. Ако Гарофоли ви стане господар, моят пример може да ви бъде полезен. Синьор Гарофоли ми е вуйчо и ме взе със себе си по милост. Трябва да ви кажа, че майка ми е вдовица и, разбира се, не е богата. Когато Гарофоли дойде миналата година в нашия край, за да събира деца, предложи на майка ми да ме вземе със себе си. Тежко й беше на мама да ме пусне, но нали знаете, когато трябва. А трябваше, защото сме шест деца вкъщи и аз съм най-големият. Гарофоли предпочиташе да вземе със себе си брат ми Леонардо, който е след мене, защото Леонардо е хубав, а аз съм грозен. А за да печелиш пари, не трябва да си грозен.

Грозните печелят само ритници и ругатни. Но мама не искаше да даде Леонардо: „Матиа е най-големият — казваше тя. — Матиа ще замине, щом трябва да замине някой. Бог е отредил така, не смея да изменям божията воля.“ И ето че заминах с вуйчо Гарофоли. Знаете ли колко тежко беше да напусна своя дом, майка си, която плачеше, сестричката си Кристина, която много ме обичаше, понеже беше най-малката и винаги я носех на ръце, а също и братята си, другарите, родния край.

Знаех колко тежки бяха тия раздели и не бях забравил как сърцето ми се сви и щях да се задуша, когато зърнах за последен път бялата забрадка на мама Барберен.

Малкият Матиа продължи разказа си: