Без дом

— Бях съвсем сам с Гарофоли, когато напуснах дома си — каза той, — но след осем дена станахме дванадесет момчета и тръгнахме за Франция. Ах, колко дълъг ни се видя тоя път на мене и на другарите ми, които също бяха тъжни! Най-после пристигнахме в Париж. Бяхме вече единадесет, защото единият остана в болницата в Дижон. В Париж ни разпределиха. Силните настаниха при майстори пекари и коминочистачи. По-негодните за работа отидоха да пеят и да свирят на виела11 по улиците. Разбира се, аз не бях достатъчно силен, за да работя, а изглежда, че бях и много грозен, за да печеля добре, като свиря на виела. Тогава Гарофоли ми даде две малки бели мишки, които трябваше да показвам по входовете и покритите улички, и ми определи да внасям по тридесет су на ден. „Колкото су не ти достигат вечерта — ми каза той, — толкова тояги ще получиш.“ Трудно е да събереш тридесет су, но трудно е да изтърпиш и тоягите, особено ако те бие Гарофоли. И аз правех всичко възможно, за да събера парите. Но въпреки усилията си често не успявах. Моите другари почти винаги се прибираха с определените пари. А на мене почти винаги не ми достигаха. Това вбесяваше Гарофоли. „Какво прави тоя глупак Матиа?“ — викаше той. Имаше друго дете — и то като мене показваше бели мишки, — бяха му определили четиридесет су и то всяка вечер носеше парите. Няколко пъти излизах с него, за да видя как се справя и с какво е по-способно от мене. Тогава разбрах защо то събираше толкова лесно своите четиридесет су, а аз — толкова трудно моите тридесет. Когато някой господин с някоя госпожа ни даваха по нещо, госпожата винаги казваше: „Дай на това, хубавичкото, а не на грозното“. Грозното бях аз. Не излязох вече с другарчето си, защото, ако е тежко да те бият с тояга вкъщи, още по-тежко е да те оскърбяват на улицата пред всички. Вие не знаете това, защото на вас още никой не ви е казвал, че сте грозен, но питате ли мене… Най-после Гарофоли видя, че ударите не помагат, и употреби друго средство. „За всяко су, което не ти достига, ще ти удържам по един картоф от вечерята — каза ми той. — Щом кожата ти не разбира от бой, стомахът ти може би ще разбере от глад.“ Заплахите накарали ли са ви някога да постигнете нещо?

— Ами зависи!

— Мене никога. Всъщност не можех да направя повече от това, което бях правил дотогава. Не можех да кажа на тези, към които протягах ръка: „Ако не ми дадете едно су, няма да получа довечера картофи“. Хора, които дават милостиня на деца, не се трогват от такива причини.

— А от какви причини се трогват? Нали дават, за да доставят удоволствие.

— Ех, вие сте още зелен и нищо не разбирате! Преди всичко дават за свое собствено удоволствие. Дават също на някое дете, защото е миловидно и това е най-добрата причина. Дават му за детето, което са загубили, или заради детето, което желаят да имат. Дават му също, защото им е топло, а то трепери от студ до някоя пътна врата, от състрадание. Охо! Познавам всички тия видове милостиня! Имах време да ги проуча. Ето днес е студено, нали?

— Много студено.

— Добре! Застанете при някоя врата и протегнете ръка на някой господин, който бърза, свит в късото си палтенце — нищо няма да ви даде. Напротив, протегнете ръка на някой господин, който върви бавно, облечен в дебело палто или в шуба, може би ще получите някоя сребърна пара. След месец — месец и половина такъв живот не напълнях. Станах блед, толкова блед, че често чувах да казват за мене: „Това дете ще умре от глад“, Тогава страданието направи това, което хубостта не пожела да направи: станах интересен и се заглеждаха в мене. В квартала започнаха да ме жалят и ако не събирах много повече пари, получавах ту парче хляб, ту чиния супа. То беше хубаво време за мене. Не ме биеха вече много, а когато не ми даваха картофи на вечеря, не страдах особено много, ако бях си похапнал нещо на обед. Но един ден Гарофоли ме видя, като ям супа у една продавачка на плодове, и разбра защо не се оплаквам, че не ми дава картофи. Тогава реши да не ме пуска вече да излизам и ме остави вкъщи да варя супата и да чистя стаята. Но за да не ям от супата, когато я готвя, измисли тая тенджера. Всяка сутрин, преди да излезе, слага в тенджерата месото и зеленчука, заключва капака с катинар и остава само да я наглеждам. Усещам само миризмата на супата — и толкова. Виждате, че е невъзможно да си отлея през тая толкова тясна тръбичка. Откакто съм в кухнята, станах толкова блед. Миризмата на супата не насища, а само увеличава глада, разбирате, нали? Много ли съм бледен? Понеже не излизам вече, няма кой да ми каже, а тук няма огледало.

Тогава не бях много опитен, но знаех, че болните не бива да се плашат, като им се казва направо, че са болни.

— Не ми изглеждате особено бледен — отговорих аз.

— Виждам, че говорите така, за да ме успокоите, но аз ще бъда щастлив, ако съм много бледен, защото това би означавало, че съм много болен, а аз искам съвсем да се разболея.

Гледах го смаян.