Без дом

Настанал беше часът, когато се прибираха всички ученици на Гарофоли. След момчето с дървото дойде друго, а след него — десет други деца. Влезеше ли, всяко от тях окачваше своя инструмент на гвоздея над леглото си: едно окачваше цигулка, друго — арфа, трето — флейта или пива. Ония, които не бяха музиканти, а само показваха животни, пъхаха в една клетка своите съсели или морски свинчета.

По стълбата се чуха тежки стъпки и разбрах, че е Гарофоли. Влезе дребен човек с трескаво лице в неуверена походка. Не носеше италиански дрехи, а сиво палто.

Погледна най-напред мене и аз се смразих от погледа му.

— Кое е това момче? — каза той.

Матиа му отговори бързо и учтиво, като му предаде поръчката на Виталис.

— Ха! Значи Виталис е в Париж! — възкликва той. — Какво иска от мене?

— Не зная — отвърна Матиа.

— Не питам тебе, а момчето.

— Господарят ще дойде — отвърнах аз, но не посмях да му кажа истината. — Той сам ще ви обясни какво желае.

— Ето момче, което знае цената на думите. Ти италианец ли си?

— Не, французин.

Две деца се бяха приближили до Гарофоли веднага щом влезе, и двете стояха край него и го чакаха да свърши. Какво ли искаха от него? Скоро получих отговор на въпроса, който възбуди моето любопитство.

Едното взе шапката му и я постави внимателно на едно легло, другото му подаде веднага стол. По важността и уважението, с което вършеха тия толкова обикновени неща, би казал човек, че са две дякончета, които прислужват почтително на свещеника, който извършва богослужението. По това разбрах колко много се боят от Гарофоли, защото навярно не от обич се въртят така около него, и бързаха да му угодят.

Когато Гарофоли седна, друго дете бързо му донесе натъпкана лула с тютюн, а четвърто му поднесе запалена клечка кибрит.

— Мирише на сяра, говедо! — викна той, когато момчето приближи клечката към лулата му.

И я хвърли в огнището.

Виновният побърза да поправи грешката си, като запали друга клечка и я остави да погори повече, преди да я поднесе на господаря си.

Но той не я прие.

— Не искам от тебе, глупако! — отблъсна го той грубо.

После се обърна към друго момче с усмивка, която навярно изразяваше особено благоволение.

— Рикардо, кибрит, миличък!

И миличкият побърза да му услужи.

— А сега да си видим сметките, ангелчета! — каза Гарофоли, като се настани и лулата му почна да се разпалва. — Матиа, книгата!

Наистина голямо снизхождение беше от страна на Гарофоли, че благоволяваше да говори, тъй като учениците дебнеха толкова внимателно всичките му желания и намерения, че ги отгатваха, преди той да ги изрази. Преди още да поиска книгата със сметките, Матиа беше сложил пред него малък мазен тефтер. Гарофоли даде знак и момчето, което му беше поднесло неразгоряната клечка кибрит, се приближи.

— Ти ми дължиш едно су от вчера. Обеща да ми го върнеш днес. Колко носиш?

Детето се двоуми доста, преди да отговори. Беше се изчервило до уши.

— Не ми достига едно су.

— А! Не ти достига едно су и ми казваш това спокойно!

— Не за вчерашното, а за едно су от днес.

— Значи стават две. Знаеш ли, че никога не съм виждал такъв нахалник като тебе?

— Но аз не съм виновен.

— Стига глупости! Знаеш реда: свали си палтото — два удара за вчера, два за днес и освен това няма да получиш картофи за нахалството си. Рикардо, миличък, ти заслужи напълно това развлечение със своята любезност. Вземи ремъците.

Рикардо беше момчето, което поднесе с такава готовност добре разгорената клечка. То откачи от стената един камшик с къса дръжка, на която висяха два кожени ремъка с големи възли. През това време момчето, на което не достигаше едно су, си съблече палтото и си свали ризата, така че остана голо до кръста.

— Почакай малко — каза Гарофоли със зла усмивка, — може да не си сам, а винаги е за предпочитане човек да си има дружинка, пък и по-добре е Рикардо да свърши наведнъж.

Изправени пред господаря си, децата стояха неподвижни. Всички почнаха да се смеят пресилено при тая жестока шега.

— Уверен съм, че на този, който се изсмя най-силно, не му достигат най-много пари — каза Гарофоли. — Кой се изсмя най-силно?

Всички показаха момчето, което дойде първо и донесе дървото.

— А на тебе — попита Гарофоли — колко не ти достигат?

— Но аз не съм виновен.

— Отсега нататък който отговори: „Но аз не съм виновен“, ще получи един удар повече, отколкото му се полага. Колко не ти достигат?

— Донесох едно дърво, онова голямо дърво там.

— Това все пак е нещо. Но я иди при хлебаря и му поискай хляб срещу твоето дърво, ще ти даде ли? Колко су не ти достигат? Хайде, говори най-после!

— Събрах тридесет и шест су.

— Не ти достигат четири су, нещастнико, четири су! И се осмеляваш да се явиш пред мене! Рикардо, днес ти върви, миличък, добре ще се позабавляваш! Сваляй палтото!

— Ами дървото?

— Ще ти го дам за вечеря.

Тази глупава шега разсмя всички деца, които не бяха наказани.

Докато трая тоя разпит, дойдоха десетина деца. Всички, едно след друго, предадоха сметката си. След двете момчета, наказани вече с бой, на още три не им достигаха парите.