Без дом

— Е, мое бедно дете! Има опасност да си легнеш тая вечер, без да вечеряш. Поне да имаше къде да пренощуваме!

— У Гарофоли ли смятахте да пренощуваме?

— Смятах ти да пренощуваш там и понеже за зимата, която би прекарал при него, той щеше да ми даде двадесетина франка, засега положението щеше да бъде спасено. Но като видях как се отнася с децата, не можах да се овладея. На тебе не ти се искаше да останеш при него, нали?

— О, колко сте добър!

— Сърцето на стария скитник още не е станало съвсем безчувствено. За нещастие скитникът си беше направил добре сметката, но сърцето развали всичко. Къде да отидем сега?

Беше вече късно и студът, който бе поомекнал през деня, бе станал отново остър, мразовит. Духаше северен вятър, нощта щеше да бъде тежка.

Виталис седя дълго на камъка, а аз и Капи стояхме неподвижни пред него и чакахме да вземе някакво решение. Най-после той стана.

— Къде отиваме?

— В Жантии. Ще потърсим една каменоломна, където някога съм спал. Уморен ли си?

— Починах си у Гарофоли.

— Лошото е, че аз не съм си починал и че нямам вече сили. Но трябва да вървим. Напред, деца!

С тия бодри думи той насърчаваше кучетата и мене, но тая вечер ги каза тъжно.

И ние тръгнахме пак из парижките улици. Нощта беше тъмна и светилният газ, чийто пламък трептеше във фенерите, подухвай от вятъра, осветяваше слабо пътя. Плъзгахме се на всяка крачка по някоя замръзнала вада или по заледените тротоари. Виталис ме държеше за ръка, а Капи вървеше по петите ни. Само от време на време изоставаше, за да потърси в някоя купчина смет кокалче или коричка хляб, защото гладът измъчваше и неговия стомах. Но сметта беше скована в лед и търсенето му си оставаше безплодно. Догонваше ни с клепнали уши.

След големите улици идеха улички, след уличките — пак големи улици. Продължавахме да вървим, а редките минувачи, които срещахме, сякаш ни изглеждаха учудени. Нашите дрехи ли или уморената ни походка привличаха вниманието им? Полицаите, с които се разминавахме, се обръщаха подире ни, спираха се и ни проследяваха с поглед.

Но без да продума нито думичка, приведен на две, Виталис вървеше напред. Въпреки студа ръката му гореше в моята. Струваше ми се, че трепери. Понякога, когато се спираше, за да се облегне за минутка на рамото ми, чувствувах, че цялото му тяло се тресе от тръпки.

Обикновено не смеех да го разпитвам много, но този път наруших правилото си. Освен това сякаш изпитвах някаква нужда да му кажа, че го обичам или поне, че искам да направя нещо за него.

— Болен сте! — казах аз, когато се поспряхме.

— Тъй ми се струва. Във всеки случай уморен съм. Последните дни ходих извънредно много за възрастта си, а тая нощ студът е прекалено суров за старата ми кръв. Сега ми трябва удобно легло и вечеря в скътана стая край силен огън. Но това са мечти. Напред, деца!

Напред! Бяхме излезли от града или поне нямаше къщи. Вървяхме ту между две стени, ту в открито поле, но постоянно вървяхме. Нямаше вече минувачи, нямаше полицаи, нямаше фенери и лампи със светилен газ. Само от време на време се мяркаше тук-таме някой осветен прозорец, а над главите ни се синееше мрачно небе с по някоя звездица. Вятърът духаше, все по-остър и по-студен, и залепваше дрехите ни о тялото. За щастие духаше на гърба ни. Но понеже ръкавът на палтото ми беше разпран на рамото, той се вмъкваше през тая дупка, плъзгаше се по цялата ми ръка и тя бе премръзнала.

Макар че беше тъмно и че пътищата на всяка крачка се пресичаха, Виталис вървеше като човек, който знае къде отива и познава отлично пътя. И аз вървях след него, без да се боя, че може да се загубим. Безпокоеше ме само едно: исках да зная няма ли да стигнем най-после в тая каменоломна.

Но изведнъж той се спря.

— Виждаш ли китка дървета? — попита той.

— Нищо не виждам.

— Не виждаш ли нещо да се чернее?

Погледнах на всички страни, преди да отговоря. Навярно се намирахме сред някаква равнина, защото очите ми се загубиха в мрачната далечина, без да забележат нищо — нито дървета, ни къщи. Наоколо беше пусто. Пълна тишина — само вятърът свиреше ниско в невидимите храсталаци.

— Ах, да имах твоите очи! — каза Виталис. — Но очите ми се премрежват. Погледни ей там.

И простря ръка право пред себе си, после, понеже не отговорих, тъй като не смеех да му кажа, че не виждам нищо, отново тръгна.

След като вървяхме няколко минути, без да продумаме, той пак спря и отново ме попита виждам ли някъде дървета. Не бях вече спокоен както преди малко, достраша ме и гласът ми потрепери, когато отговорих, че не виждам нищо.

— От страх очите ти не виждат — каза Виталис.

— Уверявам ви, че не виждам дървета.

— Няма ли някакво голямо колело?

— Нищо не се вижда.

— Да не сме се заблудили!

Не можех нищо да отговоря — не знаех нито къде сме, нито къде отиваме.

— Ще повървим още пет минути и ако не видим дървета, ще се върнем назад. Може да съм сбъркал пътя.

Сега, като разбрах, че може да сме сбъркали пътя, силите ме напуснаха. Виталис ме дръпна за ръката.

— Какво?

— Не мога вече да вървя.