Без дом

Портата, до която се бяхме сгушили, била на един градинар. Към два часа през нощта градинарят отворил портата, за да отиде на пазар, и ни намерил легнали и покрити със слама. Най-напред ни казал да станем, за да може да мине колата. После, понеже и двамата сме лежали неподвижни, а само Капи отговарял с лай, за да ни защити, хванал ни за ръка и ни разтърсил. Пак не сме мръднали. Тогава помислил, че работата е сериозна. Донесъл фенер и установил, че Виталис е умрял, умрял от студ, и че моето положение не е много добро. Но благодарение на Капи, който лежал на гърдите ми, не съм бил съвсем замръзнал и още съм дишал. Тогава ме пренесли в къщата на градинаря, събудили едно от децата му и ме сложили в неговото легло. Лежал съм така шест часа, почти като мъртъв. После кръвта ми се раздвижила, започнал съм да дишам по-силно и сега съм се събудил.

Колкото и да бях вцепенен, колкото и сковани да бяха тялото и умът ми, все пак бях се съвзел достатъчно, за да разбера напълно значението на думите, които чух. Виталис умрял!

Мъжът със сивото палто, с други думи, градинарят, ни разказа случая, а докато той говореше, момиченцето с учудения поглед не снемаше очи от мене. Когато баща му каза, че Виталис е умрял, то навярно разбра, някакво вътрешно чувство бързо му подсказа какъв удар е за мене това съобщение, защото веднага напусна мястото си, отиде при баща си, побутна го с едната ръка, а с другата ме посочи и издаде някакъв особен звук, който не беше човешка реч, а нежна, състрадателна въздишка.

Впрочем движението беше толкова красноречиво, че нямаше нужда да бъде подкрепено с думи. Почувствувах в това движение и в погледа, който го придружаваше, някакво неволно съчувствие и за пръв път след раздялата ми с Артур изпитах необяснимо чувство на доверие и нежност, както навремето, когато мама Барберен ме гледаше, преди да ме целуне. Виталис беше умрял, аз бях изоставен и все пак ми се струваше, че не съм никак сам, сякаш той беше още тук, до мене.

— Да, моя малка Лиза — каза бащата, като се наведе към дъщеря си, — мъчно му е, но трябва да му кажем истината. Ако не ние, полицаите ще му я кажат.

И продължи да ми разказва как съобщил на полицаите, как те отнесли Виталис, а мене сложил в леглото на по-големия си син, Алекси.

— Капи? — попитах аз, когато той свърши.

— Капи?

— Да, кучето.

— Не зная, то изчезна.

— То тръгна след носилката — обади се едно от децата.

— Ти видя ли го, Бенжамен?

— Видях го, вървеше с наведена глава след носачите и от време на време скачаше върху носилката. После, когато го пъдеха, издаваше жално скимтене, сякаш сподавен вой.

Бедният Капи! Като добър актьор той бе ходил толкова пъти на погребението на Зербино в комедиите, преструваше се, че плаче, и въздишаше така, че караше и най-намръщените деца да се превиват от смях…

Градинарят и децата му ме оставиха сам и без да ми е много ясно какво ще правя, аз станах от леглото.

Арфата ми беше сложена до леглото, преметнах ремъка й през рамо и влязох в стаята, където влезе градинарят с децата си. Трябваше да си вървя, но къде? Не знаех, но чувствувах, че трябва да си вървя… Преди всичко трябваше да видя Виталис, жив или мъртъв, и тръгнах.

Когато се събудих в леглото, не се чувствувах много зле, само се бях схванал и главата ми гореше нетърпимо. Ала когато се изправих на краката си, стори ми се, че ще падна, и бях принуден да се задържа за един стол. Но след като си поотдъхнах, бутнах вратата и се намерих при градинаря и децата му.

Те бяха насядали около една маса край огъня, който пламтеше във високо огнище, и ядяха хубава зелева супа.

Миризмата на супата ме удари право в стомаха и жестоко ми напомни, че снощи не бях вечерял. Премаля ми и се олюлях. Страданието ми се изписа на лицето.

— Зле ли ти е, момчето ми? — запита ме състрадателно градинарят.

Отговорих, че наистина не ми е добре, и ги помолих да ми позволят да поседна край огъня.

Но аз нямах вече нужда от топлина, а от храна. Огънят не ме оправи, а приятният дъх на супата, тракането на лъжиците и чиниите и мляскането на тия, които ядяха, усилиха още повече слабостта ми.

Ако смеех, как бих поискал чиния супа! Но Виталис не ме беше научил да протягам ръка, а природата не ме беше създала просяк. По-скоро бих умрял от глад, отколкото да кажа „гладен съм“. Защо? Не ми е много ясно — може би защото винаги съм искал само това, което съм бил в състояние да върна.

Момиченцето с чудния поглед, същото, което не говореше и баща му го беше нарекъл Лиза, седеше срещу мене и не ядеше, а ме гледаше, без да сведе или извърне очи. Изведнъж то стана от масата, взе чинията си, която беше пълна със супа, донесе я и я сложи на коленете ми.

Нямах сили да говоря и бавно дигнах ръка, за да откажа, но баща й не ми даде време да сторя това.

— Вземи, момчето ми — каза той. — Лиза предлага винаги от сърце. А ако си още гладен, ще ти сипем втора чиния.