Без дом

Някога правото на първородство беше преимущество в благородните семейства. Днес, в работническите семейства, да се родиш първа, понякога значи да наследиш тежка отговорност. Госпожа Акен се поминала година след раждането на Лиза и от тоя ден Етиенет, която била само с две години по-възрастна от големия си брат, заела нейното място. Вместо да ходи на училище, тя трябвало да остане вкъщи, да готви, да пришива копчета или да кърпи дрехите на баща си и на братята си и да бави Лиза. Забравили, че е дъщеря и сестра, и бързо свикнали да гледат на нея само като на слугиня, и то слугиня, пред която никак не се смущаваха, защото знаеха добре, че никога няма да ги напусне и никога няма да се разсърди.

Етиенет бавела Лиза, мъкнела Бенжамен за ръка, работела цял ден, ставала рано, за да сготви супа за баща си, преди да отиде на пазар, лягала късно, за да прибере всичко след вечеря, перяла дрешките на децата в пералнята, лете, когато била за малко свободна, поливала цветята, а зиме ставала нощем от леглото си, за да покрие с рогозки разсадите, когато застудеело изведнъж, и не й оставало време да се почувствува дете, да поиграе и се посмее. На четиринадесет години лицето й беше печално и замислено като на стара, тридесет и пет годишна мома, но на него грееше кротост и примирение.

Не минаха и пет минути, откакто окачих арфата си на посочения гвоздей, и бях започнал да разказвам как сме пострадали от студа и от глада на връщане от Жантии, където сме се надявали да преспим в някаква каменоломна, и на вратата откъм градината се чу драскане и жално скимтене.

— Капи! — казах аз и скочих.

Но Лиза ме превари. Тя изтича до вратата и я отвори.

Капи с един скок се хвърли върху мене и когато го прегърнах, започна да ми лиже лицето с радостен лай. Трепереше.

— Ами Капи? — попитах аз господин Акен.

Той разбра въпроса ми.

— Капи ще остане с тебе.

Кучето сякаш също разбра — то скочи на земята, сложи дясната лапа на сърцето си и се поклони. Това разсмя много децата, особено Лиза, и за да ги позабавлявам, исках Капи да изиграе някоя комедия от програмата ни. Но той не ме послуша и като скочи на коленете ми, започна пак да ме целува. После слезе на пода и задърпа ръкава на палтото ми.

— Иска да изляза и има право.

— Ще те заведе при господаря ти.

Полицаите, които отнесли Виталис, казали, че ще трябва да ме разпитат и че ще се върнат през деня, когато се затопля и събудя. Нямах търпение да ги чакам, пък и не се знаеше дали ще дойдат. Бързах да науча какво е станало с Виталис. Може би не беше умрял, както предполагаха. Та нали аз не бях умрял. Можеше и той като мене да се е съживил.

Като видя тревогата ми и отгатна причината, бащата ме заведе при полицейския пристав, където ми задаваха въпрос след въпрос, на които отговарях едва след като ме увериха, че Виталис е умрял. Знаех много малко и го казах. Но приставът искаше да узнае нещо повече и ме разпитва надълго и широко за Виталис и за мене. За себе си отговорих, че нямам родители и че Виталис ме беше наел срещу известна сума пари, броени предварително, от мъжа на жената, която ме беше отгледала.

— А сега? — запита ме приставът.

Тук се намеси бащата:

— Ние ще се погрижим за него, ако ни разрешите.

Приставът не само разреши на градинаря, но го и поздрави за добрата му постъпка.

После трябваше да отговарям на въпросите за Виталис, а това беше доста трудно, тъй като не знаех нищо или почти нищо за него.

Но имаше една тайнствена точка, по която бих могъл да говоря — случката при последното ни представление, когато господарят ми пя така, че предизвика възхищението и учудването на дамата. Можеше да се говори и за заплахите на Гарофоли, но се питах дали не трябва да мълча по този въпрос. Биваше ли да разкрия подир смъртта на господаря си онова, което той беше крил така грижливо през живота си.

Но не е лесно за едно дете да скрие нещо от един полицейски пристав, който познава добре работата си, тъй като тия хора умеят да разпитват така ловко, че ви объркват много бързо, когато се опитате да им се изплъзнете. Така се случи и с мене.

За по-малко от пет минути приставът ме накара да кажа всичко, което аз исках да скрия, а той държеше да узнае.

— Не остава нищо друго, освен да го заведем при тоя Гарофоли — каза той на един полицай. — Като отидете на улица „Лурсин“, той ще познае къщата. Ще се качите с него и ще разпитате тоя Гарофоли.

Тръгнахме и тримата — полицаят, бащата и аз.

Както беше предвидил приставът, лесно познах къщата и се изкачихме на четвъртия етаж. Не видях Матиа, който навярно беше постъпил в болницата. Като съгледа полицай и като ме позна, Гарофоли пребледня — бездруго се уплаши. Но много скоро се успокои, като узна от устата на полицая какво ни водеше при него.

— Ах, бедният старец е умрял! — възкликна той.

— Познавахте ли го?

— Много добре.

— Тогава кажете какво знаете за него.