Без дом

Кварталът, който се намира между Мезон Бланш и Гласиер, е малко познат на парижаните. Смътно знаят, че там някъде има долинка, и понеже реката, която я напоява, е Биевр, казват и смятат, че тая долинка е една от най-мръсните и най-окаяните местности в околностите на Париж. Но това не е истина и местността е много по-хубава от лошата си слава. Биевр, за която много често съдят по това, което е станала по промишлен начин в предградието Сен Марсел, а не по това, което е в действителност във Вериер или Рьонжи, тече там или поне течеше по времето, за което говоря, под гъстата сянка на върби и тополи, а край бреговете й се разстилат зелени ливади, които възлизат леко до малки хълмове, осеяни с къщи и градини. Тревата е свежа и буйна през пролетта, паричките посипват с бели звезди изумрудения й килим, а сред разлистените върби, сред тополите, пъпките на които са намазани с леплива смола, птиците — косът, циганското славейче, сипката — прелитат и напомнят с песните си, че тук е още полето, а не градът.

Такава видях тая долинка — оттогава тя много се е променила — и впечатлението, което тя ми остави, е ярко в паметта ми както в първия ден. Ако бях художник, бих нарисувал завесата от тополи, без да забравя нито едно дърво — и големите върби с трънливо френско грозде, което се зеленееше над върховете им, впило корени в загнилия им дънер, и наклоните на укрепленията, по които се пързаляхме така хубаво, като се спускахме на куц крак, и Бют о Кай с вятърната си мелница, и двора „Сент Елен“, изпълнен с перачки, и дълбините, които замърсяват и заразяват водите на реката, и чифлика „Света Ана“, където горките луди, които обработват земята, минават край вас и ви се усмихват с тъпа усмивка — размахали ръце, те показват през полуотворената си уста крайчеца на езика си и грозно се кривят.

По време на нашите разходки Лиза, разбира се, не говореше, но, странно нещо, ние нямахме нужда от думи — гледахме се и се разбирахме така добре с очи, че и аз самият престанах да й говоря. Най-после силите ми се възстановиха и можех вече да работя в градината. Очаквах с нетърпение тоя миг, тъй като бързах да направя за другите това, което те правеха за мене, да работя за тях и да им се отплатя, доколкото ми позволяваха силите, за всичките грижи, които бяха положили за мене. Никога не бях работил — колкото и мъчителни да са дългите пътувания, те все пак не са продължителна работа, която изисква воля и усърдие. Струваше ми се все пак, че ще работя добре, мъжки, по примера на тези, които виждах около себе си.

По това време на годината на парижките пазари започваха да излизат шибои и тогава татко Акен отглеждаше шибои. Градината ни беше пълна. Имаше червени, бели, лилави — наредени по цветове, разделени под стъклените рамки така, че се получаваха цели редове чисто бели, а до тях други — чисто червени, което беше много красиво. А вечер, преди да ги покрием с рамките, въздухът биваше напоен с уханието на всичките тия цветя.

Работата, която ми възложиха според още незакрепналите ми сили, се състоеше в това, да дигам стъклените рамки сутрин, след като мине мраз, и да ги слагам вечер, преди да застуди. През деня трябваше да им пазя сянка със слама, която хвърлях отгоре, за да предпазя цветята от силното слънце. Тая работа не беше много трудна, нито пък много тежка, но беше доста продължителна, тъй като трябваше да дигам и свалям стотина рамки по два пъти на ден и да внимавам да им пазя сянка или да вдигам сламата според силата на слънцето.

През това време Лиза стоеше при колелото, което вадеше вода за поливане, и когато старата кобила с кожени наочници се уморяваше и забавяше крачките ей, тя я подканяше, като пляскаше с едно камшиче. Единият брат изливаше ведрата, а другият помагаше на баща си: така всеки си беше на мястото и никой не си губеше времето.

Виждал бях селяни да работят в моето село, но нямах никаква представа за усърдието, за смелостта и напрежението, с които работят градинарите в околностите на Париж, които са на крак, преди да изгрее слънцето, и си лягат много след като залезе, не си жалят силите и се трепят, докато капнат от умора, през целия дълъг ден. Гледал бях също да обработват земята, но нямах никаква представа какво може да се получи от нея, като не я оставят да си отдъхне нито миг. Добра школа изкарах у татко Акен.

Не останах за дълго при рамките. Силите ми се възвърнаха и изпитах задоволството да посадя и аз нещо в земята и още по-голямото задоволство да го видя как расте. То беше мое собствено дело, мое притежание, моя рожба и се гордеех с това — ето че бях способен за нещо, доказвах го, и друго, което ми беше още по-приятно — чувствувах го. Уверявам ви, че това чувство възнаграждава за много мъки.