Без дом

— Защо не си си легнала? — питаше бащата.

— Исках да видя дали нямаш нужда от нещо.

— А, тъй ли? Госпожица Полицай ме следи!

— Ако не бях будна, с кого щеше да приказваш?

— Искаш да провериш дали вървя право. Добре, гледай! Обзалагам се, че ще отида до стаята на децата ей по тая дъска.

Неравномерни стъпки отекваха в кухнята. После наставаше тишина.

— Как е Лиза?

— Добре е, спи. Ако обичаш, не вдигай шум.

— Не вдигам шум, вървя право. Трябва да вървя право, та дъщерите да не набеждават баща си. Какво каза тя, като видя, че не се прибрах за вечеря?

— Нищо, погледна мястото ти.

— Ха, погледна мястото ми!

— Да.

— Няколко пъти ли? Няколко пъти ли погледна?

— Няколко пъти.

— И какво каза?

— Очите й казваха, че те няма.

— И те попита защо ме няма, а ти й каза, че съм с приятели, така ли?

— Не, не ме попита нищо и аз нищо не й казах. Тя знаеше много добре къде си.

— Знаеше… знаеше… Спокойно ли заспа?

— Не, сънят я обори едва преди четвърт час. И тя искаше да те чака.

— А ти какво искаше?

— Не исках да те види, като се прибираш.

Следваше кратко мълчание.

— Тиенет, ти си добро момиче. Слушай, утре ще отида у Луиза. Заклевам ти се, разбираш ли ме, заклевам ти се, че ще се прибера за вечеря. Не искам вече да ме чакаш, не искам и Лиза да заспива измъчена.

Ала обещанията и клетвите не помагаха винаги и той се прибираше все така късно, пийнеше ли първата чашка вино. Вкъщи Лиза беше всесилна, навън той я забравяше.

— Видиш ли — обясняваше той, — изпиваш първата чашка, без да мислиш, защото не можеш да откажеш на приятелите. Изпиваш втората, защото си изпил първата, и решаваш да не пиеш трета. Но колкото повече пиеш, толкова повече ти се прилива. И после виното те удря в главата, знаеш, че като си пийнеш повечко, ще забравиш мъките, няма да мислиш за дълговете, всичко пред очите ти е светло, излизаш от кожата си и се разхождаш в друг свят, там, където ти се нека. И пиеш, пиеш. Това е то.

Трябва да кажа, че това не се случваше често. Впрочем времето за подбор на шибоя не траеше дълго, а минеше ли то, бащата нямаше вече защо да излиза и не излизаше. Той не беше от тия, които отиват в кръчмата сами, нито пък си пилееше времето от леност.

Минеше ли времето на шибоя, отглеждахме други цветя — правило е градинарят да няма нито едно празно местенце в градината си. Продаде ли едни цветя, веднага трябва да ги замени с други.

Изкуство за един градинар, който работи с оглед на пазара, е да занесе цветята си на пазара, когато има възможност да вземе най-висока цена за тях. А това става по време на големите празници през годината — свети Пиер, Богородица, свети Луи, — защото има много хора, които се наричат Пиер, Мария, Луи и Луиза, и следователно тогава се продават много саксии с цветя и букети, с които се честити именният ден на близки и приятели. Всеки е виждал в навечерието на тия празници парижките улици препълнени с цветя — не само по дюкяните и пазарите, а и по тротоарите, по ъглите на улиците, по стъпалата на къщите, навсякъде, където могат да се наредят цветя.

След сезона на шибоите татко Акен работеше за големите празници през юли и август, особено през август, когато е Богородица и свети Луи, и за тогава отглеждахме хиляди астри, фуксии и олеандри, колкото побираха всичките ни цветарници и парници. Всичките тия цветя трябваше да цъфнат в определения ден — нито по-рано, защото щяха да бъдат прецъфтели за пазара, нито по-късно, защото още нямаше да имат цветове. Това, разбира се, изисква известно умение, тъй като човек не е господар нито на слънцето, нито на времето, което е променливо. Татко Акен беше опитен в това отношение и неговите цветя цъфтяха винаги навреме. Но колко труд, колко грижи бяха нужни за това!

По времето, за което разказвам, изглеждаше, че цветята щяха да бъдат прекрасни. Беше пети август и всичките бяха тъкмо както трябва. В градината на открито астрите подаваха своите пъпки, готови да се пукнат, а в парниците и в цветарниците, чиито стъкла бяха грижливо намазани с разредена вар, за да пресяват светлината, фуксиите и олеандрите започваха да цъфтят. Те образуваха едри храсти и пирамиди, отрупани от горе до долу с пъпки. Гледката беше прекрасна и често виждах как бащата доволно потрива ръце.

— Ще паднат добри пари — казваше той на синовете си.

И като се смееше тихичко, правеше сметка колко ще получи, като продаде всички цветя.

Работили бяхме усилено, за да стигнем дотук, без Да почиваме нито час, дори в неделя. Но понеже всичко беше в ред, решихме за награда да отидем всички на пети август, в неделя, да вечеряме в Аркьой, у един приятел на бащата, градинар като него. Дори и Капи Щеше да участвува в излета. Щяхме да работим до три-четири часа, после, като привършим, щяхме да заключим вратнята и да тръгнем весели. В Аркьой щяхме да пристигнем към пет-шест часа, после, след вечеря, да се върнем веднага, за да не си легнем много късно и да бъдем в понеделник рано на работа, бодри и отпочинали.

Как се радвахме.

Всичко стана, както беше решено, и няколко минути преди четири часа бащата врътна ключа на вратнята.

— Всички на път! — викна той весело.