Без дом

Лиза не можеше да върви по тия ледени зърна с платнените си ботинки и я взех на гръб. Лицето й, така весело, когато идвахме, сега беше посърнало и сълзи капеха от очите й.

Скоро стигнахме вкъщи — голямата вратня зееше отворена. Бързо влязохме в градината.

Каква гледка! Всичко беше изпочупено, разбито: рамки, цветя, парчета стъкла, град — всичко се смесваше и образуваше безформена купчина. От тая градина, толкова хубава, толкова богата сутринта, бяха останали само жалки останки.

Къде беше бащата?

Търсихме го и като не го намерихме никъде, стигнахме до големия парник, на който не беше останало нито едно здраво стъкло. Беше седнал, или по-скоро беше се строполил на едно столче сред развалините, които покриваха земята, а Алекси и Бенжамен стояха неподвижни до него.

— О, бедните ми деца! — извика той, като дигна глава, когато се приближихме, понеже чу шума от стъклата, които се трошаха под краката ни. — Бедните ми деца!

И като прегърна Лиза, заплака, без да добави нито дума.

Какво ли можеше да каже?

Беше ни сполетяло нещастие. Но колкото и голямо да изглеждаше то, последиците му бяха още по-страшни.

Скоро научих от Етиенет и момчетата колко оправдано беше отчаянието на бащата. Преди десет години той купил тая градина и построил сам къщата. Този, който му продал мястото, му дал пари назаем, за да купи необходимия инвентар за цветарство. Всичко трябвало да се изплати или да се погаси за петнадесет години с годишни вноски. Досега успявал да плаща редовно тия вноски с усилен труд и лишения. Необходимо било да плаща редовно, защото неговият заемодавец чакал само случай, с други думи, само едно закъснение, за да си вземе обратно мястото, къщата, инвентара, като задържи, разбира се, десетте вноски, които е вече получил. В това се състояла, изглежда, и сделката му. И понеже се надявал, че в продължение на петнадесет години все някой ден бащата няма да има възможност да плати, сключил тая сделка, за него безопасна, и обратно — пълна с опасности за длъжника.

Този ден най-после беше дошъл благодарение на градушката.

Какво ли щеше да стане сега?

Не останахме дълго в неизвестност — на другия ден след деня, в който бащата трябваше да плати годишната вноска с парите от продажбата на цветята, вкъщи влезе някакъв господин, облечен в черно, който не изглеждаше много вежлив, и ни подаде обгербван лист, в който попълни няколко думи на празния ред.

Беше съдебният пристав.

От тоя ден идваше толкова често, че накрая ни научи имената.

— Добър ден, Реми — казваше той. — Добър ден, Алекси. Как сте, госпожице Етиенет?

И ни даваше обгербвания лист, като ни се усмихваше приятелски.

— Довиждане, деца!

— По дяволите!

Бащата не стоеше вече вкъщи, а тичаше из града. Къде ходеше? Не знаех, защото той, така общителен преди, сега не казваше нито дума. Ходеше при разни посредници, навярно в съда.

При тази мисъл косите ми настръхваха. Виталис също се беше явил пред съда и знаех какви бяха последиците.

Сега обаче трябваше да се чака много повече и част от зимата измина така. Понеже не можехме да поправим парниците и да поставим стъкла на рамките, отглеждахме в градината зеленчук и цветя, които нямаха нужда от завет. Нямаше да се спечели много, но все пак щеше да се изкара нещо и после — това беше работа.

Една вечер бащата се върна още по-съсипан отпреди.

— Деца — каза той, — свърши се.

Поисках да изляза, тъй като разбрах, че ще каже нещо важно и понеже се обръщаше към децата си, помислих, че аз не бива да слушам.

Но с едно движение той ме спря.

— Нали и ти си от нашето семейство — каза той. — Макар че си още малък, за да схванеш това, което ще ти кажа, изпитал си вече доста нещастия и ще ме разбереш. Деца, ще ви напусна.

Всички нададоха вик, жален вик.

Лиза скочи в ръцете му и го целуна разплакана.

— О, вие знаете много добре, че не напускам доброволно такива добри деца като вас и толкова мило момиче като Лиза.

И той я притисна към сърцето си.

— Осъдиха ме да платя и понеже нямам пари, ще продадат всичко тук. А понеже парите няма да стигнат, ще ме пратят в затвора, дето ще остана пет години. Като не мога да платя с парите си, ще платя с тялото си, със свободата си.

Всички заплакахме.

— Да, тежко е — каза той, — но законът си е закон, не можем да вървим срещу него. Пет години! Какво ще стане с вас през това време? Ето страшното.

Настъпи мълчание.

— Разбира се, премислих и ето какво реших, за да не ви оставя сами и изоставени, докато съм в затвора.

Слаба надежда блесна у мене.

— Реми ще пише на сестра ми Катерина Сюрио в Дрьози, в областта Ниевр. Ще й обясни положението и ще я помоли да дойде. Катерина е разумна жена, практична е и с нея ще вземем най-доброто решение.

За пръв път пишех писмо — трудно, жестоко начало!

Макар че думите на бащата не бяха много ясни, в тях все пак се криеше известна надежда, а да се надяваш при нашето положение, беше вече много. Да се надяваш, но на какво?

Сами не знаехме, но се надявахме. Катерина щеше да пристигне, а тя беше практична жена — това беше достатъчно за обикновени и неопитни деца като нас. За практичните няма никакви трудности в живота.