Без дом

— Лиза! — извика леля Катерина.

Но без да се обръща, Лиза продължи бързо пътя си.

В градините на цветарите и в зеленчуковите градини всяко местенце се използува и там няма никакви цветя за украшение или за удоволствие. Но в нашата градина имаше голяма бенгалска роза, която не бяха изкоренили, защото се намираше в един затънтен кът.

Лиза се запъти към тая роза, откъсна една клонка, после, като се обърна към мене, раздели на две клонката, на която имаше две пъпчици, готови да разцъфнат, и ми даде едната.

Ах, как бледнее езикът на устните пред езика на очите! Колко студени и празни са думите в сравнение с погледите.

— Лиза! Лиза! — извика лелята.

Вещите бяха вече във фиакъра.

Взех арфата си и извиках Капи. Като видя арфата и някогашните ми дрехи, които никак не го плашеха, той заскача от радост — разбра навярно, че пак ще тръгнем на път и ще може да си тича на воля, а това за него беше много по-забавно, отколкото да стои затворен.

Дойде време за прощаване. Лелята го съкрати. Тя накара Етиенет, Алекси и Бенжамен да се качат във фиакъра и ми каза да сложа Лиза на скута й.

После, като ме видя, че не се помръдвам от мястото си, бутна ме леко и затвори вратичката.

— Целунете баща си от мене — извиках аз, — тъй като…

Ридание ме задави.

— Карай! — викна тя.

И колата тръгна.

През сълзи видях как Лиза си подаде главата през спуснатото стъкло и ми изпрати с ръка целувка. После колата свърна бързо в напречната улица и остана само облак прах.

Свърши се!

Облегнат на арфата, с Капи, сгушен в краката ми, аз дълго гледах несъзнателно прахта, който се стелеше бавно на улицата.

Един съсед беше натоварен да заключи къщата и да предаде ключовете на собственика. Той ме изтръгна от моето вцепенение и ме възвърна към действителността.

Втора част

Двадесет и втора глава Напред

Напред!

Светът беше открит пред мене и аз можех да тръгна, накъдето ми хрумне — на север или на юг, на запад или на изток.

Бях дете и сам си бях господар!

Уви, точно това беше печалното за мене!

Колко деца си казват тихичко: „Ах, да можех да правя каквото си искам! Да бях свободен! Да си бях сам господар!“ Колко деца очакват с нетърпение блажения ден, в който ще бъдат свободни… да вършат глупости!

А аз си казвах: „Ах, защо нямам кой да ме посъветва, да ме упъти!“

То е, защото между тия деца и мене имаше разлика… и то страхотна.

Тия деца вършат глупости, но те имат зад себе си кой да им подаде ръка, когато падат, или да ги дигне, когато са на земята, а аз нямах никого. Ако падах, трябваше да падна докрай и после да се дигна съвсем сам, ако не съм се пребил. А бях достатъчно опитен, за да разбера, че можех прекрасно да се пребия.

Макар и малък, бях преживял доста нещастия и бях по-предпазлив и по-внимателен, отколкото са обикновено моите връстници — преимущество, което ми струваше скъпо!

И сега, преди да се впусна на дълъг път, реших да видя човека, който през последните години ми беше като баща. Щом леля Катерина не ме взе с децата да се сбогувам с него, можех, длъжен бях да отида и сам да го целуна.

Не бях ходил никога в затвора за дългове, но напоследък бях слушал да се говори много за него и бях Уверен, че ще го намеря. Щях да тръгна по пътя за Мадлен, който ми бе добре познат, и там щях да попитам къде е затворът. Щом като леля Катерина и децата са успели да видят баща си, и на мене навярно ще ми позволят да го видя. Аз също съм или по-скоро бях негово дете и той ме обичаше!

Не смеех да мина през целия Париж с Капи, който тичаше по петите ми. Какво бих отговорил на полицаите, ако ме запитат? От всичко, което ме беше наплашило през моя житейски опит, най-много се боях от полицията. Не бях забравил Тулуза. Вързах Капи с една връв, което, изглежда, засегна силно неговото честолюбие на обучено и възпитано куче. После хванах връвта и тръгнахме двамата към затвора „Клиши“.

Има на тоя свят печални неща, които навяват зловещи мисли. Не зная нищо по-грозно и по-печално от врата на затвор.

Спрях се за миг, преди да се реша да вляза в затвора „Клиши“, сякаш ме беше страх, че ще ме задържат и че вратата, тази отвратителна врата, ще се затвори зад гърба ми и няма да се отвори вече.

Представях си, че е мъчно да излезеш от затвора, но не знаех, че е мъчно и да влезеш. Научих го от опит.

Но тъй като не се оставих нито да ме изхвърлят, нито да ме изпъдят, успях да стигна при този, когото бях дошъл да видя.

Въведоха ме в една стая за свиждане, където нямаше нито решетки, нито прегради, както си мислех, и малко след това влезе бащата, който не беше окован във вериги.

— Чаках те, скъпи Реми — каза ми той, — и посмъмрих Катерина, че не те беше довела с децата.

От сутринта бях тъжен и потиснат, но тези думи ме ободриха.

— Госпожа Катерина не пожела да ме вземе със себе си.