Без дом

Вървях по улица „Муфтар“, чието име, което прочетох на една синя табела, ми навея рой спомени — Гарофоли, Матиа, Рикардо, тенджерата със заключения с катинар похлупак, камшика с кожените ремъци и най-после Виталис, моя беден добър господар, който умря, защото не ме остави при жестокия падроне на улица „Лурсин“, и ми се стори, като стигнах черквата „Сен Медар“, че познах в едно дете, облегнато на черковната стена, малкия Матиа: същата голяма глава, същите влажни очи, същите изразителни устни, същото кротко и примирено лице, същата комична външност. Но чудно нещо, ако беше той, никак не беше пораснал.

Приближих се, за да го разгледам по-добре. Нямаше никакво съмнение, той беше. Той също ме позна, защото усмивка озари бледото му лице.

— Вие сте същият, който идвахте у Гарофоли с белобрадия старец, преди да постъпя в болницата, нали? — осведоми се той. — Ах, как ме болеше главата тоя ден!

— А вие още ли сте при Гарофоли?

Той се озърна наоколо, преди да отговори, после пошепна:

— Гарофоли е в затвора. Арестуваха го, понеже преби Орландо от бой.

Зарадвах се, като узнах, че Гарофоли е в затвора, и за пръв път ми мина през ум, че затворите, които ми вдъхваха такъв ужас, могат да бъдат полезни.

— А децата? — попитах аз.

— О, не зная, не бях там, когато са арестували Гарофоли. Като излязох от болницата, Гарофоли видя, че когато ме бие, все се разболявам, реши да се отърве от мене и ме даде под наем за две години в цирк „Гасо“, като получи парите в предплата. Знаете ли цирк „Гасо“? Не? Той не е кой знае колко голям цирк, но все пак е цирк. Имаха нужда от дете акробат и Гарофоли ме даде на бай Гасо. Държаха ме до миналия понеделник и ме изпъдиха, защото главата ми сега е много голяма за упражненията и много чувствителна. Тогава се върнах от Жизор, където е циркът, и подирих Гарофоли, но не намерих никого, къщата беше заключена и един съсед ми разказа това, което чухте преди малко — че Гарофоли е в затвора. Тогава дойдох тук и не зная къде да ида, нито какво да правя.

— Защо не се върнахте в Жизор?

— Защото, когато тръгнах пеш от Жизор за Париж, циркът заминаваше за Руан. Как мога да отида в Руан? Много е далеч, а нямам пари. Не съм ял от вчера на обед.

Не бях богат, но имах достатъчно пари, за да не оставя бедното момче да умре от глад. Как бих благославял тоя, който ми подадеше залък хляб, когато се скитах в околностите на Тулуза гладен, както беше сега Матиа!

— Стойте тук — казах му аз.

И изтичах до хлебарницата на ъгъла. Върнах се бързо с пита хляб и му я подадох. Той се нахвърли отгоре й и я излапа.

— А сега — попитах го аз — какво ще правите?

— Не зная.

— Все трябва да правите нещо.

— Щях да опитам да си продам цигулката, когато вие ме заговорихте, и бих я продал вече, ако не ми беше мъчно да се разделя с нея. Цигулката е моята радост и моята утеха. Когато ми е много мъчно, потърсвам някое местенце, където да съм сам, и свиря за себе си. Тогава виждам най-различни хубави неща на небето. Това е много по-хубаво, отколкото в сънищата, разбира се.

— Защо не свирите тогава по улиците?

— Свирих, но не ми дадоха нищо.

Знаех какво значи да свириш, без някой да бръкне в джоба си.

— А вие какво правите сега? — запита Матиа.

Някакво детско самохвалство ме въодушеви.

— Директор съм на трупа — заявих аз.

Всъщност това беше истина, защото имах трупа, коя се състоеше от Капи, но тази истина граничеше много с лъжата.

— Ах, ако искате… — каза Матиа.

— Какво?

— Да ме приемете в трупата си.

Пак станах откровен.

— Ето цялата ми трупа — отвърнах аз, като посочих Капи.

— Какво от това, ще станем двама! Ах, моля ви се, не ме оставяйте! Какво ще стане с мене? Ще умра от глад.

„Ще умра от глад!“ Всички, които чуват тоя вик, не го разбират еднакво и не го възприемат по един и същ начин. На мен той отекна право в сърцето. Знаех какво значи да умреш от глад.

— Мога да работя — продължи Матиа. — Първо, свиря на цигулка, после, зная разни акробатически номера, играя на въже, провирам се през обръчи, пея. Ще видите, ще правя всичко, каквото поискате, ще ви бъда слуга, ще ви слушам, не ви искам пари, само храната. Ако не работя както трябва, бийте ме, съгласен съм. Ще ви моля само едно, не ме бийте по главата, съгласете се с това, защото главата ми е много чувствителна, откакто Гарофоли ме удря толкова пъти по нея.

Като слушах бедния Матиа да говори така, доплака ми се. Как да му кака, че не мога да го приема в трупата си? Ще умре от глад! Но и с мене нямаше ли същата вероятност да умре от глад, както ако е сам?

Обясних му, но той не искаше и да чуе.

— Не — възрази той, — щом сме двама, няма да умрем от глад, ще се поддържаме, ще си помагаме, който има, ще даде на този, който няма, както направихте вие преди малко.

Тези думи сложиха край на колебанията ми. Щом имах, трябваше да му помогна.

— Добре, съгласен съм — казах аз.

Той ми грабна ръката и я целуна, и това ме тъй развълнува, че очите ми се наляха със сълзи.

— Елате с мене — казах му аз, — но не като слуга, а като другар.

И като оправих ремъка на арфата върху рамото си, добавих:

— Напред!

След четвърт час напуснахме Париж.