Без дом

Топлите мартенски ветрове бяха изсушили пътя и се вървеше леко по втвърдената земя.

По рововете край пътя тревата вече никнеше и тук-таме беше изпъстрена с парички и разцъфнали ягоди, които извръщаха венчетата си към слънцето. Когато вървяхме край градини, кичури люляк се червенееха сред нежната зеленина на листата, а подухнеше ли лек ветрец, на главите ни падаха от покривите на старите зидове листенца жълт шибой.

В градините в храстите край пътя, в големите дървета — навсякъде чуруликаха весело птички, а пред нас лястовици досягаха земята на лов за невидими мушици.

Пътуването ни започваше добре и аз самоуверено ускорявах хода по звънкия друм. Отвързан, Капи тичаше около нас, лаеше по каруците, лаеше по купчините чакъл, лаеше по всичко и за нищо или само за удоволствието да лае, което за кучетата трябва да е нещо като удоволствието на хората, когато пеят.

Матиа вървеше до мене, без да продума, навярно защото размишляваше. Не продумвах и аз не само за да не го безпокоя, а защото и аз самият имаше за какво да мисля. Къде отивахме така, с тая решителна крачка?

Да си призная, не знаех много добре и дори никак не знаех. Където ни видят очите. А после? Бях обещал на Лиза да видя братята й и Етиенет преди нея. Но не бях поел задължение с кого да се видя най-напред — с Бенжамен, с Алекси или пък с Етиенет? Можех да започна с кой да е от тях, както реша, или, с други думи, можех да тръгна към Севените, към Шарант или към Пикардия.

Напуснах Париж откъм юг и явно беше, че няма да посетя най-напред Бенжамен. Но ми оставаше да избирам между Алекси и Етиенет.

Имах причина, която ме накара да тръгна право на юг, а не на север — исках да видя мама Барберен.

Ако не съм я споменавал отдавна, не бива да се мисли, че съм я забравил като някой неблагодарник.

Не бива да се мисли, че съм неблагодарник и защото не й писах, откакто ни разделиха. Колко пъти ми минаваше през ума да й пиша, за да й кажа: „Мисля за тебе и продължавам да те обичам с цялото си сърце“. Но, от една страна, тя не знаеше да чете, а от Друга — страхът от Барберен, този ужасен страх ме спираше. Ами ако Барберен ме откриеше по писмото и ме вземеше? Ако ме продадеше пак на някой друг Виталис? Навярно той имаше право да стори това. И при тази мисъл предпочетох да бъда обвинен от мама Барберен в неблагодарност, отколкото да рискувам да попадна отново под властта на Барберен и той да използува тая власт, за да ме продаде или пък да ме накара да работя под негов надзор. Предпочел бих да умра — да умра от глад, отколкото да се сблъскам с такава опасност.

Не посмях да пиша на мама Барберен, но ми се струваше, че съм свободен да отида, където си искам, и можех да направя опит да я видя. И дори откакто бях приел Матиа „в своята трупа“, си казвах, че това навярно е доста лесно. Ще изпратя Матиа напред, а аз ще остана предпазливо назад. Той ще влезе при мама Барберен и ще я заговори под някакъв предлог. Ако е сама, ще й каже истината, ще дойде да ме повика и аз ще вляза в къщата, където бях прекарал своето детство, и ще се хвърля в прегръдките на жената, която ме бе откърмила. Ако ли пък Барберен бъде в село, Матиа ще помоли мама Барберен да отиде на определено място и там ще я целуна.

Ето какво кроях по пътя и затова мълчах — цялото ми внимание и усърдие бяха необходими, за да обмисля тоя толкова важен въпрос.

Всъщност трябваше да обмисля не само дали ще мога да целуна мама Барберен, а и да видя дали няма да срещнем по пътя градове или села, където би имало вероятност да спечелим нещо.

Затова най-добре беше да прегледам картата.

В момента се намирахме сред полето и прекрасно можехме да си починем на купчина чакъл, без да се боим, че някой ще ни безпокои.

— Ако искате, можем да си починем малко — казах аз на Матиа.

— Искате ли да поговорим?

— Имате да ми кажете нещо ли?

— Бих искал да ви помоля да ми говорите на ти.

— На драго сърце ще си говорим на ти.

— Вие да, но аз — не.

— И ти, и аз, заповядвам ти и ако не ме слушаш, ще пляскам.

— Добре, пляскай, но не по главата.

И той се разсмя весело, с искрен и приятен смях, като показа всичките си зъби, които се бялнаха сред обгорялото му лице.

Седнахме, извадих от раницата картата и я разгърнах на тревата. Бавих се доста много, докато се ориентирам, но като си спомних начина, по който се справяше Виталис, успях да определя пътя: Корбей, Фонтенбло, Монтаржи, Жиен, Бурж, Сент, Аман, Монлюсон. Значи можехме да отидем в Шаванон, а ако имахме малко щастие, можеше и да не умрем от глад по пътя.

— Какво е това нещо? — попита Матиа, като посочи картата.

Обясних му какво е карта и за какво служи, като употребих почти същите изрази, с които Виталис ми предаде първия урок по география.

Той ме изслуша внимателно, без да снема очи от мене.

— Но тогава трябва да знаеш да четеш, нали така? — попита ме той.

— Разбира се. Та ти не знаеш ли да четеш?

— Не.

— Искаш ли да се научиш?

— О, да, много искам!

— Добре, ще те науча.

— Може ли да се намери на картата пътят от Жизор за Париж?

— Разбира се, много лесно.